Запалените фенове на спорта в нашия град знаят кой е Мартин Дурчев и какви са постиженията му в баскетбола както у нас, така и в чужбина. Той е давал много поводи за гордост с играта си и със сигурност решението му да се оттегли от професионалния спорт преди години изненада мнозина. Но едно друго негово решение е повод днес да го поканя за този разговор.
След като се завърна да живее във Велико Търново със семейството си, Мартин се завърна и към „корените” си в спорта, а именно баскетболен клуб „Етър-49”. Първоначално подкрепя клуба само финансово, като бивш негов възпитаник, който иска да помогне за развитието му. Скоро обаче разбира, че клубът се нуждае от много повече, а именно от визия, смели решения и големи промени по пътя напред. Мартин решава да приеме предизвикателството и днес е негов председател.
Признавам си, разговорът с него силно ме впечатли. Разбрах, че в града ни има спортен клуб, в който спортните постижения далеч не са първи приоритет за управата му. Напротив. Мартин и екипът му правят всичко възможно да възпитават важни ценности и личностни качества в поверените им деца. И го постигат чрез общата любов към баскетбола!
Под ръководството на Мартин в клуб „Етър-49” са отпаднали таксите за тренировки, изцяло ремонтирана е залата на стадиона, всички разходи, свързани с тренировъчната дейност на децата, са изцяло покрити, осигурени са им различни образователни възможности…
Какво още се случва с баскетбола за подрастващите в града ни, как клубът ги мотивира да дават най-доброто от себе си не само на терена, но и извън него, давам думата на Мартин да ни разкаже.
Как се зароди любовта ти към баскетбола и как изглежда връзката ти със спорта днес?
Като малък тренирах различни спортове преди да открия баскетбола. Учих в „П.Р.Славейков”, където се организираше стрийтбол от тогавашните треньори Иван и Станислав Балъкови и се пуснах като на шега. Но откакто тогава хванах топката, не я пуснах, беше любов от пръв поглед. И така до ден днешен, макар и през 2018-а да се пенсионирах от професионалния спорт.
В момента се занимавам с частен бизнес и съм председател на баскетболен клуб „Етър-49” във Велико Търново, откъдето аз самият започнах някога да играя.
Клубът ми е дал много и в момента искам аз да съм този, който да даде обратно на клуба, а и на общността като цяло.
Когато реши да прекратиш спортната си кариера, мислеше ли си, че някога ще бъде председател на клуба, от който ти самият си започнал?
Честно казано, не съм го мислил никога. Мислих си, че ще играя до 40-годишен, дълга спортна кариера, други бяха плановете ми. Но, слава богу, не се случиха така нещата. Много съм щастлив от развитието на живота и ситуацията, смятам, че спрях в перфектния за мен и семейството ми момент.
В последните години от кариерата ми виждах колко тежко е положението, как треньорите и клубът изнемогват. Започнаха да се зараждат мисли в мен да помагам само финансово. Като спрях да играя така и направих, в продължение на може би година-две. Но разбрах, че ако аз не поема клуба, нещата не отиват на добре. Доста идеи исках да развия, визията започна да се избистря пред мен затова какво мога да направя. Имам и страхотен треньор в клуба в лицето на Ивайло Стоименов, на когото мога да се опра, като чисто техническа работа и идеи и реших, че това е естественият ход на нещата. Седнахме с него, говорихме относно стъпките, които ни предстоят, разбрахме се и съвместната ни работа започна.
Какви бяха тези стъпки пред вас и как изглеждаше стратегията, която имахте за клуба в началото на съвместната ви работа?
Най-важният елемент за нас с Ивайло беше да осигурим безплатно обучение по баскетбол на децата, затова и в клуба ни няма такси. В България практиката е много порочна - почти всички клубове се издържат от таксите, а когато ти се издържаш от децата не искаш да имаш 20 деца, искаш 200. Когато обаче вкараш много деца в тренировъчен процес, тогава губиш качество на тренировка, губиш интензитет, което е пагубно за развитието на децата, чисто в баскетболен план. Ако ти си клуб, който иска да създава наистина добри играчи, на професионално ниво, това се постига с висока плътност на тренировките, с малко деца, като обръщаш внимание на всяко едно дете, на всеки елемент.
За жалост, не са виновни само клубовете, тук темата е много обширна и засяга ролята на държавата и на законите за спорта. В момента бизнесът няма интерес да инвестира в клубове и в спорт, защото това е един разход, който „потъва”. Моите лични инвестиции в клуба, както и тези от семейните ни компании, са направени с лична мотивация и заради удовлетворението, което носи социалният елемент. Доста срещи направих с представители на бизнеса в търсене на подкрепа и по време на тях дори не говоря за пари като конкретни суми, защото аз искам хората да подкрепят проекта, визията, която имаме за клуба и играчите му. Това е важно за мен. Затова съм и благодарен на тези представители на бизнеса, които все пак ми се довериха - основните ни спонсори са „Аркус“ АД и „Армако Индъстрис“ АД. Отделно от тях ни помагат „Крис-Р” - фирма от Горна Оряховица от рециклиращата индустрия и Централните пазари във Велико Търново. Те повярваха в нас и се надявам занапред да намеря и други, защото искам да оставя след мен една основа, гръбнак, който да държи клуба и за в бъдеще.
Аз това го казвам и на децата в клуба: „Надявам се колелото така да се завърти след години, че един ден някой от вас да дойде и да ми каже, че иска да поеме клуба или поне да помага!”. Това ще е най-голямото ми удовлетворение!
Кои са постиженията ти в управлението на клуба, с които си най-горд?
Отпадането на таксите е първото нещо. Второто беше да оправим залата, да направим условията максимално професионални и добри за децата, които са в нашия клуб. Смятам, че направихме зала на средно европейско ниво. Видял съм доста зали в Европа и смея да твърдя, че залата ни е истинска кукла и е оборудвана за много качествена и професионална тренировъчна дейност!
За работата по нея спечелихме проект към Министерството на спорта. Благодарни сме за подкрепата на госпожа Весела Лечева, тогава тя беше министър на спорта. Финансирането ни послужи за смяна на подовата настилка. Сега на нея могат да се провеждат световни и европейски първенства за подрастващи! Клубът направи също не малки инвестиции в кошове, камери, трибуни, но решихме, че паркета няма да го подаряваме на държавата. Защото залата не е на клуба, тя е общинска собственост и ние имаме договор за ползване. Затова прецених, че е редно парите от държавата да се използват за ремонт на собствената ѝ зала. Ние просто бяхме двигателят това да се случи.
Към нея направихме също треньорска стая, която е оборудвана с таблети, телевизори, сървъри. Треньорите имат камери в залата, с които могат да си правят скаутинг на децата. Едно дете го записват по време на тренировка или мач, след това треньорът сяда, изрязва му най-добри или най-лоши моменти, вика го, пуска му ги и му обяснява. Всичко това е осигурено, за да може треньорите ни да работят в едни много добри условия, максимално професионално и аналитично.
В клуба има и стая за децата, под залата, в която те могат да учат уроците си, да гледат мачове, има и различни книги, които да прочетат.
Радвам се, че успяхме да осигурим на децата, които тренират при нас, и безплатна екипировка. Също така клубът покрива всички разходи по транспорта за състезания, както и изхранването им при гостуванията в други градове.
Освен безплатни тренировки, клубът осигурява и други възможности, свързани с образованието. Какви са те?
Имаме партньорства с Американски колеж „Аркус” и със СофтУни, както и със Спортното училище в града. Стараем се да осигурим отстъпки в образованието. В Американския колеж децата, които кандидатстват и са приети, получават 20% отстъпка от годишната такса. В СофтУни отстъпките са още по-големи, стигат до 40% за различните курсове. Изключително благодарен съм на Христо Тенчев, който е един от основателите на СофтУни и мой много близък приятел. Той веднага откликна на идеята ни.
С Колежа сме постигнали уговорка, че когато дадено дете влезе там и иска да се развива както в баскетбола, така и в образованието, то може да премине и на индивидуална форма на обучение - отива сутрин на тренировка, но след това отива на училище и става част от учебния процес. Така детето изпуска само тази част от учебния процес, през която има тренировки в залата. Идеята ни не е да не се появява по цял срок или цяла година.
За нас образованието е от огромно значение и много държим на него!
Това си личи от правилника и кодекса ви. „Етър-49” има клубен кодекс и ценности за играчи, на които държи, но има и треньорски правила и правила за родителите. Срещна ли подкрепа от екипа и семействата в стремежа си да проправиш път към личностното развитие на всички замесени в дейността на клуба?
Аз много настоявах за това, треньорите откликнаха на желанието ми. Направили сме за състезателите в залата огромно табло, на което са написани ценностите и се надявам дори подсъзнателно като минават и хвърлят по един поглед да им остава нещо. Стараех се да са максимално всеобхватни, надявам се това да ги мотивира. Също така, когато бъдат наказани за нещо, да знаят защо, треньорът най-просто да им каже и покаже, да стане като дискусия. По този начин треньорите влизат и в ролята на ментори, което също е много важно за нас.
Направили сме и вътрешен правилник на клуба, извън тези правила, който може да се види на сайта ни. Него искаме родителите и най-вече децата да го подписват. Така се учат да носят отговорност за действията си. Наказанията за децата при нарушение са лишаване от тренировки, от мачове. Ако това не ги пали и жегва, значи нещата не са добре, както за клуба, така и за детето и неговите родители. В правилника имаме и изискване за минимален успех. Трябва да поддържат миниум Добър 4.00. За тези три години не сме имали дете с такъв нисък успех. Но със сигурност ще се появи такъв случай и ние трябва да сме готови да работим с такива деца, да се изисква от тях, да им се помага.
От доста време обмислям да наемем и психолог, който да работи в клуба. В момента провеждаме срещи и се надявам, че скоро ще се случат нещата. Смятам, че ще е ценно такъв специалист да работи както с децата, така и с треньорите, които също да се подобряват и развиват.
На мен последната ми мисъл е дали децата ще станат баскетболисти, на какво ниво и как. Който иска и има качествата да стане, ще се случи. За мен важното е тези деца, които тренират при нас, да се развият като личности и ценностна система! Това е другата ми голяма мечта.
Затова за мен е толкова важно бизнесът да подкрепя даден клуб и идеята му за развитие на децата. Защото те ще пораснат един ден, ще излязат от клуба, самите те ще станат родители и ето така се създава една общност, виолетова общност, която мисли и работи за общото благо!
Виолетовата общност вече функционира, благодарение на кампаниите, които подкрепяте. Разкажи ни малко повече за социалната дейност на клуба.
Всеки родител препоръчително трябва да внесе по сметката на клуба 60 лева на година или 5 лева на месец, което, мисля, е символична сума. Ние никого не можем да задължим, оставяме решението на техния морал и ценности. Има родители, които внасят и повече, но има и такива, които нищо не внасят.
Събраната сума в края на годината се дарява в подкрепа на избрана благотворителна кауза. Сумата не е голяма, но според мен е важна идеята, да се обединим заедно. За целта правим благотворителен мач покрай компанията, каним децата и родителите от клуба да гледат, там обявяваме събраната сума и за какво ще бъде дарена.
Тази кампания е важна част от философията на клуба ни и се надявам с нея да дадем добър пример и други клубове да последват инициативата.
В твое интервю казваш следното: „Треньорите ни са освободени от цели и очаквания, свързани с класирания и резултати. Единственото изискване, което аз имам към тях и винаги ще имам е да създават качество, но не само спортно, а и човешко.”. А Ивайло Стоименов пък казва за теб, че си „единственият председател на клуб в България, който след мач не пита никога за резултата”. Предполагам като професионален спортист за теб резултатите са били винаги много важни. Как успя да се абстрахираш от тях като председател на баскетболен клуб?
Да, резултатите са задължителни за всеки професионалист, но професионалният спорт е много по-различен от детско-юношеския. В професионалния спорт се търсят само резултати - от спонсори, от президенти, от треньори, от фенове, от играчи… При децата не трябва да е точно така. Да, те трябва да бъдат настървени за победа и да се изисква от треньорите им да побеждават, но това не трябва да е водещото, а по-скоро последващ и съпътстващ резултат.
Клубовете в България получават средства за класирания на всеки отбор, с който те участват като възрастова група към Федерацията. И колкото по-големи класирания има даден клуб, толкова повече пари получава и всеки се бори за класиране, а никой не се бори за индивидуалното дете или състезател да стане професионалист, да стане по-добър, всеки си гледа класиранията. И затова се правят една камара грешки по веригата, които водят накрая до тотално опорочаване на крайния ефект.
Българският баскетбол е идеален пример за упадък в това отношение. Много клубове с медали и постижения има, но на изхода, в мъжкия ни баскетбол, в Европа, в NBA - там нямаме качествено изражение. И тук всеки би се сетил веднага за Александър Везенков, но истината е, че той не е продукт на българския баскетбол и действителност.
Ние това сме го разбрали отдавна - че резултатите не трябва да са водещото в един клуб. Защото, ако видим потенциал в едно дете да стигне до NBА, например, то ние сме готови да жертваме всичко, за да му помогнем да развие потенциала си, дори това да значи загубени мачове и класирания. Разбира се, подобен подход не понася на всички треньори, на повечето им е трудно да се пречупят, да превъзмогнат егото си, когато застанат срещу други треньори и отборът им пада с 50 точки. Но за нас това не е проблем. Философията на клуба ни е осъзната на всички нива и ние гоним нашите си цели, без да ни интересува нищо друго. Всеки клуб трябва да се стреми да изгради поне по един Александър Везенков, но не всеки клуб се замисля, че Везенков не е само баскетболен продукт, а една симбиоза между трудолюбие, амбиция, възпитание, манталитет, уважение... Разбира се, че това се дължи главно на неговото семейство, но ролята на клуба и ценностите му, треньорите му е също определяща и изграждаща за всеки млад човек.
Клубът провежда тренировки и в няколко училища в града. Защо се налага да сте извън залата на стадиона?
Да, в училищата се провеждат тренировки за деца до 5 клас. Ние сме на мнение, че децата до 5 клас не трябва да бъдат натискани, пресирани с прекалено сериозни тренировки. Опитът ни показва, че така те се отказват и прегарят. И тъй като нямаме друга база към клуба, която, както вече обясних, не е достатъчна да побере 100 или 200 деца, в залата на стадиона влизат само по-големите, да кажем след 5 клас.
Преди тази възраст се опитваме да обхванем училищата - имаме групи в „Емилиян Станев”, „Бачо Киро”, „П.Р.Славейков”, а в Американския колежа тренират деца до 5 клас от други училища в града. По този начин искаме да достигнем до повече деца, да ги запалим по спорта и в частност по баскетбола. За жалост, не можем да влезем във всички училища поради ограничения капацитет и на техните салони. Смятам обаче, че на този етап сме постигнали максима. Всички клубове имат трудности с тренировъчната си база и ние не правим изключение. Затова един ден мечтата ми е да построим собствена зала, където да се разгърнем максимално.
За съжаление, нямаме женски отбор, нашият клуб е изцяло с мъжко направление и това ще остане така доста дълго време, защото просто нямаме капацитет къде да сложим и момичета, а и нямаме опит с тях. Това, което все пак можем да предложим, е за най-малките до 6-годишна възраст (както момчета, така и момичета) са нашите безплатни тренировки всяка събота от 9:30 до 10:30 часа в залата на стадион „Ивайло”. Те са под формата на игра и там децата се забавляват, запалват се по спорта, усещат спортната атмосфера.
За финал бих искала да ти задам и един личен въпрос - как те промениха твоите деца и на какво ти искаш да ги научиш?
Много неща промениха децата ми в живота ми. Направиха ме малко по-търпелив, аз бях много по-първичен, първосигнален, все още съм, но с доста по-загладени ръбове, благодарение на тях. И децата, и жена ми ми дават уроци и ме учат всеки ден къде мога да се развивам, помагат ми да бъда най-добрата версия на мен самия. И честно казано, децата и животът ме научиха на това, че нищо не ТРЯБВА. Тази дума ТРЯБВА всеки човек може спокойно да си я махне от речника и да я замени с ИСКАМ. Нищо не трябва, нищо не е на всяка цена, нищо не е чак толкова важно. И не трябва да си придаваме излишна важност и излишна тежест. Трябва да живеем по-скромно, по-земно и да оставим любовта да ни води!
А за моите деца искам само да бъдат много добри хора! Да подхождат с емпатия, да знаят, че винаги любовта е отговорът на всичко. В доброто, в лошото - винаги, когато подхождаш с любов, дори в ситуация, в която ти идва да подходиш с агресия, крайният резултат е позитивен за всички и на това искам да ги науча. Искам да мечтаят много на широко, много на високо. Каквото им е на сърце и на душа да си го гонят до край и да разберат, че само от тях и от отдадеността им, зависи дали ще успеят!
* Повече за благотворителната кампания „Виолетово сърце" на клуб „Етър-49" и възможностите да я подкрепиш можеш да разбереш ТУК.
Фотокредит: Личен архив / www.etarbasketball.bg
Comentários