Биляна Бонева, заместник-директор на Частно начално училище „АК-Аркус Джуниър“, споделя защо различният подход не е риск, а необходимост в днешното образование

Да си учител е призвание и Биляна Бонева е доказателство за това. Бях чувала много за нея и професионализма ѝ, за различния подход, който има към децата; за спомените, които е оставила в много от своите ученици през годините. Когато се запознахме, разбрах, че тя е успяла да докосне сърцата им именно защото следва призванието си. 

Биляна има зад гърба си 34 години педагогически стаж. През немалка част от него тя върви по утъпканите от системата пътеки. С времето обаче започва да усеща, че има нужда от нещо повече – от подход, който вижда индивидуалността на всяко дете, цени я и намира начин да я насърчи.

Търсенето на Биляна я среща с валдорфската педагогика. В нея тя открива цялостна стройна система, подплатена със смисъл и мисъл за децата, за техните нужди. Все неща, които я докосват и припознава като близки до своето светоусещане и педагогически подход. Записва тригодишно обучение в София и среща съмишленици, някои от които днес са част от екипа ѝ в Частно начално училище „АК-Аркус Джуниър“. Пътят на Биляна дoтам обаче има своите препятствия. При първите си опити да въведе валдорфски методи в училището, където работи по онова време, среща отпор от някои колеги, но голяма подкрепа от ръководството на училището. Не се отказва и с постоянство, знания и отдаденост печели подкрепата на родители, които виждат положителна промяна в децата си.

Днес Биляна е заместник-директор в училище, което съчетава държавните образователни изисквания с елементи от валдорфската педагогика и сугестопедията на проф. Лозанов. От септември 2024 г. ЧНУ „АК-Аркус Джуниър“ прие първите си първокласници, а през новата учебна година предстои откриване на подготвителна група и детски център за най-малките. Тези деца ще получат възможност да направят своите първи академични стъпки в сигурна и грижовна среда, където тяхната индивидуалност е насърчавана. Там те ще имат поле за грешки, от които да се учат, с подкрепа и разбиране от своите учители. 

В навечерието на 24 май поканих Биляна за един откровен разговор за съвременното образование и неговите нужди, пропуски и възможности за промяна. За пътя на един учител, който не спира да търси и работи за по-светлото бъдеще на децата ни. Разговор, който водих и като майка на бъдещ първокласник, задаваща си немалко въпроси… Как Биляна успя да им отговори, можеш да прочетеш в следващите редове:

Биляна, имате дългогодишен опит като преподавател и ми е интересно да разбера как се промени начинът, по който гледате на детето в учебна среда?

Човек започва да си дава сметка, че нещата не се случват така, както на него му се иска, първо, когато има собствени деца. Второ, когато в класа му дойдат деца, които имат някакви проблеми. Те може да са поведенчески или физически, или да са свързани с начина, по който децата учат и възприемат. Тогава сядаш и започваш да си блъскаш главата какво трябва да направиш, за да им помогнеш, но също и на себе си. Ако нещата не се получават, всъщност ти самият не се чувстваш добре в класната стая. Поне за мен е така, защото е добре да си полезен за учениците си.

Като млад учител смятах, че е достатъчно да рисувам по дъската, да играя различни игри с децата и това да разнообразява моята дейност. Но като придобих повече опит, осъзнах, че това е работа на парче и не върши кой знае какво, освен на малките ученици да им е малко по-забавно. Тогава започнах да се интересувам от алтернативни подходи за преподаване. Интересното е, че когато човек иска да научи нещо ново и различно, се появяват хора, които да му помогнат. Така се срещнах с една германка, която е валдорфски учител. Тя сподели по какъв начин работят в тяхното училище, бяхме с колеги на посещение, видяхме отблизо методиката. Разбрах, че това е една цялостната система - философия, с ясни правила, подплатена със смисъл и мисъл за децата и нуждите им. Казах си, че искам и аз да се науча да преподавам по този начин.

Как се случи това?

Започнах първо да се интересувам къде в България има курсове, на които можеш да се запишеш и да се обучиш за валдорфски учител. По времето, по което започнах да търся варианти, се оказа че завършва такъв курс във Варна, който е бил ръководен от холандски валдорфски учители. Предстоеше още един. Той се проведе в София, започна около 2017-2018 година. Ходих на този курс 3 години. Горе-долу по същото време се запознах с Аделина Сиракова и Деница Александрова, с които работим заедно днес. Тогава срещнах и Светлана Николова. Тя е един от хората, работещи в детска градина „Св.св. Кирил и Методий”, в която също се прилагат валдорфски елементи.

А как успяхте да приложите наученото в училището, където работехте тогава?

Всеки учител може да прилага в класната си стая онова, което сметне за необходимо. Никъде в държавните образователни стандарти не пише, че си длъжен да преподаваш по точно определен начин. Учителят може да избира. Въпросът е, че когато си свикнал да преподаваш по един начин, е много по-лесно да продължиш да го правиш. По-трудно е да излезеш от рамката и да се опиташ да направиш нещата различни, защото не си сигурен какъв ще бъде резултатът. А нашата система е структурирана така, че количествените оценки да са много важни, за да може детето да се реализира в конкурентна среда.

Но за Вас, както изглежда, други неща са важни, щом избирате да смените подхода. Кои принципи на валдорфската педагогика усетихте най-близки до Вашата представа за начин на преподаване?

Във валдорфската педагогика детето се разглежда като съвкупност от душа, ум, от всичко, което носи в себе си - от наследствени качества; от средата, в която живее; от начина, по който възприема всичко около себе си; от това каква следа оставя в него наученото, преживяното.

Нещото, което ми направи най-голямо впечатление в началото, беше, че всичко се учи чрез движение. Новите знания преминават през тялото на детето, така се помни инстинктивно.

Например, когато казваш стихотворение, в което правиш движения, отговарящи на различните думи, тогава всъщност учиш много по-лесно. Децата наистина помнят чрез движение и чрез правене, за тях това е много по-лесно за усвояване, отколкото, ако ги накараш да стоят на един чин и да правят някакви неща, които за тях са чиста абстракция. По този начин учат с радост и то без да осъзнават, че получават знания, основополагащи за знанията, които трябва да надградят по-нататък. 

Нещо друго, което също много ми харесва, е строгата последователност и цикличност. Както в природата се сменят сезоните, така и в един урок има определени повтарящи се действия, които децата знаят. Ще започнем с ритъм, после ще рецитираме стихотворения, ще изпеем песен, ще има преговор, след това ще има нови знания, накрая ще завършим с игра. Това е всяка седмица, всеки ден и всеки час. Тази предсказуемост дава на децата спокойствие и равновесие. Те знаят, че дори да има нещо, което им е трудно в днешния урок, ще има моменти, в  които ще  могат да се справят. Затова в урока трябва да има нещо старо, нещо ново, нещо лесно, нещо трудно, нещо забавно и нещо, което не е чак толкова забавно, но ще се справят с него, ако не днес, то утре или някой друг път.

Програмата на ЧНУ „АК-Аркус Джуниър“ е  авторска и съчетава държавните образователни изисквания с елементи от валдорфската педагогика. Как сте постигнали този баланс?

Начинът, по който се поднася информацията, е по-различен. Иначе всичко, което трябва да знаят и могат децата в първи клас , те го знаят и го могат. Да събират и да изваждат до 20 - могат да го правят. Да събират и да изваждат цели числа до 100 -  могат да го правят. Трябва да  решават текстови задачи - могат. Трябва  да четат - могат. Трябва да пишат - могат. 

За разлика от другите деца, нашите първокласници могат, например, да пишат и с печатни, и с ръкописни букви. Също така, когато се въвеждат действията събиране и изваждане по математика, това се случва заедно с умножение и деление. Защото това са операции, произхождащи една от друга и когато преподаваш по такъв начин, децата разбират принципите, които ще използват по-нататък. Броим през две, през три, през четири, през пет - това е таблицата за умножение и деление. Реално не учим таблицата, просто броим, но по този начин, когато децата научат принципа на това, което се случва, по-нататък могат много по-лесно да надградят. 

А с какво се различава подходът към децата и тяхната личност?

Учителят трябва да приеме всяко дете с неговото собствено темпо. Да е наясно, че

Няма как всички деца, по едно и също време, и еднакво добре да съумеят да усвоят всичко. Освен това той трябва да дава пространство на децата да правят грешки без това да се наказва. Да знаят, че са свободни да грешат в това пространство, което е защитено.

Когато детето допусне грешка, учителят не да го санкционира, а показва начин, по който грешката да се редактира. Това да се поощрява. Детето разбира, че този процес е част от справянето. Така се учи на търпение и постоянство. 

Ако учителят получи десет отговора и само един от тях е верен, той не посочва всеки поотделно, за да му каже, че е сбъркал, просто изслушва всички деца, обяснява още веднъж задачата или казуса, който ги е затруднил и заедно стигат до отговора. Така има шанс да се получат десет верни отговора накрая.

Как се отразява на децата този подход в дългосрочен план?

Децата стават гъвкави. Освен това те вярват в собствените си способности. Знаят, че дори и да сбъркат един път, два пъти, десет пъти или сто пъти, ще дойде момент, в който ще спрат да грешат този тип задача. Този момент ще дойде, независимо от това колко пъти са сгрешили.

По този начин ние създаваме личности, които са спокойни, балансирани, уверени в себе си, в собствената си значимост и в това, че рано или късно ще успеят да се справят с предизвикателството. Освен това са наясно, че предизвикателства винаги ще има, но това не е причина да се откажеш.

Работейки по този начин, екипно, в малки или големи групи, децата се учат да се слушат, да се изчакват, да се виждат, да се забелязват. Те много добре успяват да измерят себе си с останалите без учителят да го прави. Той не ги сравнява - „Еди- кой-си се справи чудесно, ти не успя”. Просто, когато се прави оценка на това как е преминал часът, се казва, да речем: „Днес успяхте много добре да направите еди -какво-си. Имаше моменти, в които имаше такива и такива затруднения”. Говори се общо. Децата, които не са се справили, много добре знаят, че не са, но не са посочени с пръст и следващия път ти се отблагодаряват заради това. Просто се стараят много повече. Когато дойде краят на следващия час, учителят казва: „Днес грешките бяха много по-малко и това е чудесно”.

През следващата учебна година стартирате и група за 3-4 годишни? Как ще се различава подходът към най-малките в детския център спрямо този в училищна възраст?

Много по-различно е в детската градина, отколкото в първи клас, защото този период на израстване, от 1 до 7 години, има други особености. Там децата трябва да се чувстват подкрепяни, трябва да им се помогне да израснат, да усетят себе си. 

Това според мен е един много важен период в развитието на детето и от учителя се изисква изключително голямо спокойствие. Той трябва да изчаква децата, да бъде уравновесен, да се справи с това, че някои от тях за първи път се разделят с родителите си. Важно е адаптацията да бъде много плавна, така че детето да не усети никакъв стрес, когато се отделя от семейството си. Учителят трябва да работи много върху себе си, за да може децата да се чувстват спокойни и сигурни с него. 

Още едно много важно нещо е, че учителите в детската градина трябва да са като едно цяло. Нещата, които правят, трябва да са едни и същи, така че когато днес е била едната учителка, а утре - другата, децата да имат един и същ ритъм, който се повтаря всеки ден, всяка седмица, за да се чувстват спокойни.

Къде са най-големите разлики с методите в държавните детски градини?

Всичко се прави чрез свободна игра, защото в тази възраст тя е формираща за децата. Те изграждат модели за общуване помежду си, особено чрез ролевите игри. Те са важни за развитието на човека. Когато едно дете  знае как да общува и да се социализира сред себеподобни, ще може лесно да се нагоди към променящата се среда. Това е по-здравословно, отколкото да стои пред книжката и да оцветява, защото пак казвам - за малкия човек това е абстракция. 

Но не е абстракция да общуваш с някого, който е на твоята възраст, да създаваш отношения, да се радваш, защото имаш приятели или да страдаш поради някаква причина. Защото когато децата са толкова малки, те не разпознават емоциите си. Нужно е  да се работи именно върху това - те да различават състоянията, в които попадат. Развитието на емоционалната интелигентност е важна част от програмата ни.

Тази есен стартира и подготвителна група – какво е специфичното в подхода към децата на 5-6 години? Как се подготвят за старта на училището?

Добре е учителят да работи с децата като общност. В предучилищната група се установява единен ритъм. Децата правят хоровод, в него има и движения, и песни, и рецитиране на стихотворения. Денят започва по един и същ начин. Има си определени дейности в различните дни. Например, всеки четвъртък месят хляб. Може навън да вият зимни хали или да пеят птички, но децата всеки четвъртък месят хляб. 

Чрез правенето на различни дейности заедно децата се учат на навици, помагат си един на друг, отговарят за пространството, в което учат, почистват си заедно. Така се създават трудови навици, които са в основата на всеки човешки живот, както и хигиенни навици, които също са много важни. Това са умения за цял живот и когато успееш да ги развиеш в едно дете, вероятността то да стане отговорен възрастен човек е доста голяма. 

Къде е мястото на родителя във валдорфската педагогика? 

Родителите са важна част от общността и поради тази причина, когато детето е в такава детска градина или училище, трябва да са наясно, че тяхната роля е наистина ключова. Те трябва да съдействат на учителите във всяко едно нещо, започвайки още от дневния режим през събота и неделя. Добре е той да бъде същият като този в детската градина, за да има една плавност и приемственост. 

Когато детето вижда, че учители и родители правят едно и също нещо, работят в екип, има доверие и в двете страни, много по-спокойно е във всеки един момент. 

Същото важи и за учителите. В първи клас сега влизаме четирима учители при децата. И всички сме различни - като темперамент и възраст, начина, по който изглеждаме и се изразяваме. Въпреки че сме различни хора, работим в една и съща посока. Това си личи, когато влезеш в класа и видиш учениците как добре работят в екип. Седнали сме и предварително сме уговорили какви са правилата, не ги нарушаваме и това искаме от децата.

Кои според Вас са най-честите родителски заблуди, свързани с валдорфската педагогика?

Родителят иска най-доброто за своето дете, желае то да се реализира в обществото, в което живее, да не е аутсайдер, да бъде прието и харесвано, да се чувства добре. За някои родители валдорфската педагогика или Монтесори, или нещо друго, което е различно от традиционното образование, автоматично означава „нещо различно” и „Възможно е детето ми да бъде възприемано като различно и да не може да се впише“. Това е една от тревогите на родителите. 

Но истината е, че никой не може да успокои никого. Когато дойдат родители и не са сигурни в решението си, съм абсолютна откровена с тях. Казвам им, че

Когато човек иска да пробва нещо алтернативно за детето си, трябва да бъде наясно за плюсовете и минусите му. Когато иска за детето си нещо традиционно и установено, да си дава сметка, че тези методи също имат плюсове и минуси. Всеки трябва да вземе правилното за него решение.

Преди години, когато работих в държавната система, разписах проект по програмата „Иновативни училища“. Казваше се „Преподаване в начален етап с валдорфски елементи“. Учениците, на които преподавах тогава, щяха да са втори клас. Родителите им трябваше да гласуват на една родителска среща дали са съгласни децата им да работят по този начин и да участват в този иновативен проект. Тогава две семейства не бяха съгласни и ние им казахме, че понеже болшинството е съгласно, проектът ще се осъществи. Подписаха декларации относно несъгласието си и проведох разговор с тях, попитах ги дали искат да преместят децата си в друг клас, за да могат да бъдат обучавани по традиционния начин и да не участват в този проект. Родителите от едното семейство ми отговориха по следния начин: „Ние сме традиционалисти и за нас участието в този проект е стряскащо. Но Вие и сега не преподавате по традиционния начин, на нашето дете това му харесва, затова то ще остане тук. Но да знаете, че тя е за, а ние сме против.” Другото семейство каза: „Не сме сигурни как ще се отрази на нашето дете, когато стане пети клас и затова сме подписали против, но нямаме против детето да участва в експеримента, то харесва и Вас, и класа си”. И така те също участваха в проекта.

Тези деца сега са шести клас. Kогато станаха в пети, потърсих обратна връзка и ми казаха, че учениците нямат никакъв проблем с адаптацията, защото начинът, по който са били обучавани, ги е направил гъвкави, научил ги е да се адаптират лесно и спокойно. Защото тогава до четвърти клас влизахме петима човека, които им преподавахме. Това също улесни прехода в пети. И сега в нашия първи клас влизат няколко човека и децата свикват с различни хора.

Това ли е най-голямото притеснение - какво ще стане, когато децата се сблъскат с традиционния модел на образование?

Да, тогава това беше най-голямото притеснение - да не са аутсайдери. Как ще им се отрази сблъсъкът с традиционната система. Но когато едно дете е научено да бъде гъвкаво и е израснало в сигурна среда, за него не е проблем да мине от един модел в друг, то просто знае, че знанието е всеобхватно. Моделите на преподаване може да са различни, но то има нужните инструменти да се справи. 

Кои са тези инструменти, които осигурявате на децата - качествата, от които те се нуждаят в днешната реалност? 

Това са качествата, които трябва да развива всеки човек в себе си, който живее в XXI век.

Адаптивност, гъвкавост, емоционална интелигентност, справяне в различни ситуации, работа в екип, комуникативни и презентационни умения. 

Например, децата още от първи клас започват да получават такива задачи, в които да се справят самостоятелно - например, по математика сами да съставят задача и да я представят пред класа. Така се развиват презентационните умения - абсолютно неусетно и под формата на игра. Подрастващите нямат в главата си спирачка, която да им каже: „Сега станах пред другите и говоря пред тях”, защото го приемат като игра. 

В детската градина и в първи клас се разказват много вълшебни приказки. Една приказка се разказва в продължение на няколко седмици и децата се научават да я слушат, да помнят какво е било, да очакват какво ще бъде. Така ги учиш да се връщат назад в паметта си, да изкарват това, което е съхранено там. Учиш ги на търпение, да очакват отложеното действие на приказката. Защото тя няма да свърши сега, а ще продължи, и ще се разказва известно време. В детската градина най-накрая, като им я разказваш 2-3 седмици, те вече сами започват да я разказват. Това помага много в часовете по български език за развитие на речта в начален етап от първи до четвърти клас.

Какви според Вас са основните нужди на съвременните деца, които традиционното образование не успява да посрещне?

Каквото и да прави човек, винаги има неща, които не работят. Сигурно и в алтернативните методи на преподаване има такива моменти. Вярвам, че не е важно човек да се фокусира върху това, което не работи. А трябва да се запита щом това не работи, как може да направи така, че да се възползва от това. В традиционното образование всичко е фрагментарно, накъсано е на отделни часове и децата невинаги виждат взаимовръзката между знанието, те не го възприемат като едно цяло, а по предмети. Това е едно от нещата, което във валдорфската педагогика е избегнато. В първите часове в главния урок учителят преговаря всичко, което те учат в дадения клас под формата на игра и така се вижда взаимовръзката. 

Но пък в момента много се работи да има интердисциплинарни уроци в традиционното образование. Така че - ето, има хора, които са видели че не е добре и са измислили начин, по който да намалят вредите. Винаги има учители, които мислят какво можем да подобрим. 

Кой момент от работата Ви с деца Ви е оставил най-дълбок спомен?

Обичам работата си! За мен децата, с които съм имала най-много предизвикателства, са личностите, които са ми оставили най-ярък спомен. Винаги най-много ми е харесвало, когато съм имала възможност да разказвам на учениците си истории или да им чета нещо, защото знам, че те са останали в тях и след като са пораснали. Защото децата може да не помнят кога си им се скарал, кога си ги похвалил, но всички помнят преживяванията. 

Това, което много силно си спомням с всеки един випуск, са времената, когато сме ходили на екскурзия или на зелено училище. Тогава имаш възможност да си с тях денонощно и всичко, което преживявате заедно - завинаги остава във вас. Това са моменти, които са незабравими и за учителя, и за ученика.

Ако трябва да опишете с една дума своя подход към децата – коя би била тя и защо?

Обич. Да, трябва да има обич и може би емпатия и съпричастност, но за мен и те са част от обичта!