Диляна Манева, изпълнителен директор на фондация „За Нашите Деца“, споделя какви са заблудите, свързани с приемната грижа у нас и как можем да помогнем на семейства в нужда
- Maria Stancheva
- преди 4 дни
- време за четене: 14 мин.
Настоящата публикация е създадена по проекта „Лицата на промяната: срещи със съвременни будители във Велико Търново“. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Български дарителски форум и Асоциация на европейските журналисти. Отговорността за съдържанието е на сдружение „За децата на Велико Търново” и по никакъв начин не отразява официалните позиции на финансиращите организации.
___________________________
Бегло познавам Диляна Манева от гимназията, която и двете завършихме в родното Велико Търново. През годините съм попадала на публикации в социалните мрежи, от които знаех, че е част от екипа на фондация „За Нашите Деца" (една от най-големите и най-старите детски организации в България, създадена през далечната 1992 г.). Но когато наскоро разбрах, че е поела поста на изпълнителен директор побързах да се свържа с нея и да я поканя за този разговор. Защото вярвам, че е важно да говорим за проблемите, пред които децата в нашето общество са изправени, понякога още от раждането. И да знаем как можем да помогнем, да намерим своето място в решението.
Диляна вече 14 години е посветила себе си именно на търсенето на решения и на каузата за по-добро детство в България. Връзката ѝ с фондация „За Нашите Деца" е дългогодишна, изпълнена със смисъл и отдаденост. Професионалният ѝ път в организацията започва през 2012 г. като доброволец и стажант, след като завършва образованието си по политология, а по-късно и магистратура по дипломация и международни отношения. Преминава през различни роли, свързани с дарителството, корпоративните партньорства, комуникациите, проектите и стратегическото развитие, а от юли тази година заема поста изпълнителен директор.
Тази биография може да звучи като внимателно начертан план, но истината е, че в началото на кариерата си Диляна просто търси работа със смисъл. За щастие, още с първите си професионални стъпки открива кауза, която я кара да остане, хора, от които се учи ежедневно, както и организация, с която израстват заедно. Диляна сподели, че вярва в „лидерството чрез доверие, ясна посока и свобода хората да използват силните си страни". А като майка на деветгодишно момче, ежедневно си припомня, че родителството не е изпит, който непременно трябва да издържим с отличен. То е връзка, която изграждаме и подобряваме заедно с детето си.
В разговора ни Диляна сподели какви промени се надява да види в обществото ни и в държавните политики във връзка с ранната детска грижа. Защо е важно тя да бъде приоритет не само на институциите, но и на семействата. И защо никога не е твърде рано да потърсиш помощ като родител, който усеща, че има нужда от подкрепа. Засегнахме и темата за приемната грижа и осиновяването – какво всъщност означава да отвориш дома и сърцето си за дете, което вече е преживяло раздяла, и какво трябва да знае едно семейство, което иска да направи тази важна стъпка.
Диляна, как би описала дейността на фондация „За Нашите Деца" на човек, който не е запознат с нея? Защо толкова години ти самата продължаваш да си част от екипа?
Още от самото си създаване, фондация „За Нашите Деца" съществува, за да помагаме на малките деца да растат сигурни, обичани и подкрепени в семейство, а на родителите – да не остават сами в трудните моменти. Работим основно с деца от 0 до 7 години и техните семейства. Нашите социални работници, психолози, логопеди, рехабилитатори и семейни консултанти са до тях при риск от раздяла, бедност, насилие, увреждане или затруднение в развитието. Подкрепяме семействата в комплексите ни в София и Пловдив и в по-малките общини около двата града, в болници и детски градини, а когато едно дете временно не може да остане в собственото си семейство, му осигуряваме сигурна грижа в Детската ни къща, докато бъде намерено трайно решение.
Останах толкова дълго във фондацията, защото тук виждам силата на социалната подкрепа и промяната в живота на децата. Понякога победата изглежда малка, като това едно дете да произнесе първата си дума, да направи първата си крачка, или да прегърне своите родители след дълга раздяла. Зад нея обаче често стоят месеци работа, доверие и поне един специалист, който не е спрял да вярва в семейството. Именно за тези победи разказваме и във второто издание на нашата кампания „Професия Човек".
Моят най-голям стремеж е в България да имаме общество, което не чака семейството да стигне до криза, за да му помогне. Искам ранната подкрепа да бъде достъпна навсякъде, а не да зависи от това къде си роден. Иска ми се родителите да могат спокойно да потърсят помощ без страх от осъждане.
А различните системи (здравна, образователна и социална) да виждат едно и също дете, вместо отделни „случаи“ или папки с досиета. Най-добрият резултат от нашата работа би бил един ден част от нея вече да не е необходима, защото ще сме изградили подкрепяща среда за децата и семействата.
През есента предстои да стартирате безплатна платформа за родители с обучения от специалисти. Как се роди идеята за този дигитален помощник?
Идеята за нашата нова платформа се роди от един много прост факт – всички родители имаме въпроси, но не всички имаме лесен достъп до надежден източник. Понякога човек живее далеч от голям град, понякога не знае към кого да се обърне, а понякога се притеснява, че въпросът му е „твърде малък“ или дори „глупав“. Тогава най-бързият отговор идва от търсачката в интернет или от група в социалните мрежи, но там полезната информация често стои редом до митове, реклама и крайни мнения, а покрай тях – и осъждане.
Платформата е нашият опит да пренесем дългогодишното натрупано практическо знание на фондацията там, където родителят може да го използва в удобен за него момент. Съдържанието ще бъде безплатно, разбираемо и приложимо - не лекции с тежки научни обосновки на неразбираем език, а подкрепа за реални ситуации от ежедневието. Ще обхваща теми от подготовката за родителството и първите грижи за детето, през привързаността, общуването, емоциите, играта и ученето, до предизвикателното поведение, ранните сигнали за затруднения в развитието, безопасността и грижата за самия родител.
Тя ще бъде полезна както на бъдещи и нови родители, така и на семейства с деца в ранна възраст, които търсят ориентир по конкретен въпрос. Искаме платформата да дава не само информация, а и увереност и сигурност – кое поведение е част от нормалното развитие, кога можем да опитаме нещо у дома и кога е добре да потърсим индивидуална професионална подкрепа.
Защо решихте тази подкрепа да бъде за всички родители, а не само за семейства в риск?
Защото всеки родител в даден момент може да се почувства несигурен, изтощен или объркан. Ако полезната информация и навременният съвет са достъпни рано, много трудности могат изобщо да не се задълбочат. Това е и същността на превенцията – да не чакаме проблемът да стане достатъчно голям, за да му обърнем внимание.
И да, нашата идея е родител от Велико Търново, Видин или малко село около Ямбол да има същия достъп до съдържанието като друг родител в София или Пловдив – безплатно и в удобно за него време. Дигиталната платформа няма да замени индивидуалната консултация, терапията или медицинската помощ, когато те са нужни, но може да бъде първата надеждна спирка и да помогне на родителя да назове притеснението си, да разбере следващата стъпка и да намери подходяща подкрепа. За нас това е начин да намалим едно най-големите неравенства в България – разликата в достъпа до знания и социални услуги според мястото, на което живееш.
Какъв съвет би дала на родителите, за да се ориентират в дигиталното море от информация, как да подбират източниците си и как вие самите ще ги подкрепите в това отношение?
Аз като професионалист, но и като консуматор на съдържание, винаги си задавам няколко въпроса – ясно ли е кой стои зад информацията и каква е неговата квалификация? Позовава ли се на доказателства и признати професионални стандарти? Обещава ли чудодейно и бързо решение за всяко дете? Опитва ли се да ни изплаши или засрами, за да ни продаде нещо? И признава ли, че децата са различни и че понякога е необходима индивидуална оценка?
Добрата информация обяснява, а не обвинява. Тя оставя място за детайли и контекст, признава лимитациите си и казва кога трябва да се обърнем към лекар или друг специалист. Особено внимателни трябва да бъдем с категорични диагнози, поставени след кратък въпросник, клип или публикация.
Нашата отговорност е всяко съдържание в родителската ни платформа да има ясен автор и професионална редакция, да бъде на разбираем език и да разграничава общата информация от персоналната консултация. Искаме да дадем на родителите не готов списък с „правилни“ решения, а палитра от знания и критерии, с които да вземат информирани решения за собственото си дете.
А когато става въпрос за дигиталното присъствие на децата, колко бдителни трябва да бъдем? Къде според теб е границата между полезното използване на технологиите и прекомерното излагане на децата на екрани?
Технологиите сами по себе си не са враг. Те могат да дават достъп до знания, творчество, общуване и помощни средства за деца със специфични потребности. Въпросът е какво гледа детето и какво измества екранът. Ако той системно отнема от времето за сън, движение, свободна игра, общуване лице в лице и времето с близките, границата вече е премината.
В ранната възраст децата учат най-добре чрез връзката с жив човек и през изследването на света. Затова препоръките са за много ограничено екранно време при най-малките и за качествено съдържание, гледано заедно с възрастен. С възрастта не е достатъчно само да броим минутите.
Полезни са и ясните семейни правила – без устройства по време на хранене и преди сън, без телефон в спалнята през нощта, подходящи настройки за сигурност и редовни разговори. Но правилата трябва да важат и за нас. Детето трудно ще приеме, че телефонът пречи на общуването, ако родителите му постоянно гледат своя.
За съжаление, като родители ставаме свидетели на вредата от неконтролирания престой на децата ни в онлайн пространството. Насилието там е проблем, с който не знам дали сме подготвени да се справим, защото ние самите не сме се сблъскали с него като деца.
При онлайн насилие първата и най-важна задача е да запазим връзката с детето. Да го изслушаме спокойно, да му кажем ясно, че не е виновно, и да му благодарим, че ни се е доверило. За едно дете споделянето често е изключително трудно, то може да изпитва срам, страх, че няма да му повярваме, или че ще бъде наказано и ще му отнемем телефона. Ако първата ни реакция е гняв, обвинение или разпит, има риск следващия път да премълчи.
След това трябва да предприемем конкретни действия заедно с детето, да запазим доказателствата, да блокираме и докладваме извършителя и при необходимост да уведомим училището или компетентните институции. Важно е да следим и как преживяното се отразява на детето и при нужда да потърсим психологическа подкрепа.
Не е необходимо да сме израснали с всички платформи, за да бъдем полезни. Детето има нужда не толкова от технически експерт, колкото от спокоен възрастен, който вярва на преживяното, предприема действия и остава до него.
А когато насилието излезе извън онлайн пространството? С екипа ти работите активно за превенция на насилието, но как трябва да изглежда тя на практика за нас като общество?
Превенцията започва много преди сигнала за насилие – с подкрепа за родителите, с обучение на специалистите да разпознават ранните знаци, с правила за безопасност във всяка организация и с култура, в която унижението и физическото наказание не се приемат като „възпитание“.
Тя означава и децата да знаят, че тялото принадлежи на тях, че имат право да кажат „не“ и че има възрастни, на които могат да се доверят.
При съмнение за насилие не е работа на учителя, лекаря или съседа сам да разследва и да събира неопровержими доказателства. Законът задължава всеки, който узнае, че дете се нуждае от закрила, да уведоми дирекция „Социално подпомагане“, Държавната агенция за закрила на детето или МВР – това важи и за професионалистите, дори когато са обвързани с професионална тайна. При непосредствена опасност се звъни на 112. Сигнал може да се подаде до местния отдел „Закрила на детето“, до полицията или на Националната телефонна линия за деца 116 111.
Система за сигнализиране формално има, но за обикновения човек тя невинаги е достатъчно разбираема и предвидима. Липсват увереност какво следва след сигнала, добра обратна връзка и еднакъв капацитет навсякъде. Да си признаем и друго – липсва и доверие в институциите, че нещо ще последва и нещо ще се промени. Затова трябва да говорим не само „къде да се обадим“, а и да настояваме като общество за координирана реакция и решения, които да предотвратяват формите на насилие.
През 2025 г. фондация „За Нашите Деца“ стартира програма за ранно разпознаване на признаци на домашно насилие над деца, а по друг проект се обучават мултидисциплинарни екипи. Къде според теб най-често се къса веригата – при разпознаването, при подаването на сигнал или при последващата защита на детето?
Веригата може да се скъса на всяко от тези места, но най-големият проблем е липсата на общ координационен механизъм след първото притеснение. Един лекар може да види физически наранявания, учителят – внезапна промяна в поведението, а социалният работник – напрежение в семейството. Ако информацията остане в отделните системи на здравеопазването, образованието и социалната подкрепа, всъщност никой не вижда целия риск.
При разпознаването на насилие все още има дефицити, особено при психическото и вербалното насилие, пренебрегването и контрола, които не оставят видими следи. При подаването на сигнал действат страхът от грешка, нежеланието да „се месим“ и отново прокрадването на съмнение дали системата ще помогне. А след сигнала проблемите са други - претоварени екипи, различна практика по места, бавна комуникация и недостатъчно услуги за подкрепа на детето и работа със семейството.
Затова по проекта ПРОТЕКТ обучаваме заедно професионалисти от социалната, здравната и образователната система. Не е достатъчно всеки да познава собствената си роля, трябва да разбира и ролята на останалите, да използва общ език и да знае кой поема следващата стъпка. Сигналът не е финалът на защитата, той обичайно е само началото.
Фондация „За Нашите Деца“ оказа огромна подкрепа на семейства, които искат да осигурят приемна грижа на деца в нужда. Ако едно семейство от Велико Търново, но и не само, иска да стане приемно семейство, откъде трябва да започне, към кого трябва да се обърне и каква подкрепа може да очаква по време на процеса?
Първата стъпка винаги е разговор. Семейството може да се обърне към дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия си адрес, към общината или към лицензиран доставчик на социални услуги. Там ще получи информация за видовете приемна грижа, критериите и процеса по кандидатстване и одобряване.
След заявление следват оценка, срещи и посещения в дома, обучение и подготовка за реалните предизвикателства. Целта не е кандидатите да се покажат като „идеално семейство“, а заедно със специалистите честно да преценят дали и за какво дете могат да осигурят сигурна среда.
След одобрението на приемните родители, подкрепата не бива да спира. Приемните семейства имат нужда от социален работник, обучения, супервизия, помощ при кризи и съдействие при настаняване на приемно дете. Много от децата идват с преживяна раздяла, за жалост нерядко и насилие, пренебрегване или травма. Любовта и грижата са жизнено важни, но понякога не са достатъчни и затова на помощ идва подготвен екип, който да бъде до семейството.
Приемният родител дава дом на дете за период, определен от неговата нужда, и работи в интерес на детето – включително за връзката с биологичното семейство и за реинтеграция, когато това е безопасно и възможно. Именно тази временна грижа прави ролята едновременно толкова трудна и толкова ценна. (Бел.авт. - Повече по темата за приемната грижа може да прочетеш на сайта на фондация „За Нашите Деца" ТУК)
А как стои въпросът с осиновяването – ако семейство реши да направи първите стъпки към осиновяване, къде може да получи надеждна информация и професионална подкрепа?
Кандидат-осиновителите с обичайно местопребиваване в България започват със заявление до дирекция „Социално подпомагане“ по постоянния си адрес. Следват социално проучване, подготовка, обучение и вписване по установения ред. Надеждна информация трябва да се търси от Агенцията за социално подпомагане, съответната дирекция и от лицензирани доставчици с опит в подготовката на осиновители. Фондация „За Нашите Деца“ също има дългогодишна практика в консултирането, обучението и подкрепата на осиновяващи и осиновителни семейства.
Много важно е да не възприемаме осиновяването като процес, който завършва в съдебната зала. Тогава семейният живот тепърва започва. Детето носи своя история, дори когато е било съвсем малко при осиновяването, а родителите имат нужда от пространство да говорят за привързаността, загубата, трудните поведения, произхода и начина, по който историята на осиновяването се разказва на детето.
Следосиновителната подкрепа трябва да бъде нормална и лесно достъпна, а не да се търси едва при криза. Полезни са индивидуални консултации, групи за взаимопомощ, обучения и специалисти, които разбират спецификата на осиновяването.
(Бел.авт. - Повече по темата за осиновяването може да прочетеш на сайта на фондация „За Нашите Деца" ТУК)
Какви са най-честите заблуди, свързани с приемната грижа, с които си се сблъсквала в работата си?
Най-разпространената заблуда е, че приемната грижа е вид осиновяване. Тя не е – това е временна мярка за закрила, чиято цел е детето да живее в семейна среда, докато се намери трайно решение. То може да се върне при биологичното си семейство, да бъде осиновено или да премине към друга по-подходяща грижа.
Втората заблуда е, че приемните родители са „печалбари и го правят заради парите“. Това е болезнено и несправедливо етикиране, което само вреди на приемната грижа в България. Средствата са необходими за грижата за детето, а професионалната приемна грижа е отговорна и изключително натоварваща дейност. Тя изисква обучение, готовност за работа с институциите и биологичното семейство, справяне с травма и способност един ден да подкрепиш раздялата в интерес на детето.
Често чуваме и че не трябва да се привързваш, защото детето ще си тръгне. Истината е обратната - детето има нужда възрастният да се привърже към него и да му даде сигурност. Болката от раздялата е реална, но не може да бъде причина да лишим детето от близост.
И не на последно място – крайно време е държавата да поеме отговорност и да постави приемната грижа като устойчив приоритет в своята социална политика. Тя не може да продължава да зависи от проектно финансиране и от временни решения. Приемните родители трябва да имат сигурност, предвидимост и достойни условия, включително ясни трудови и социални права, постоянна професионална подкрепа, обучения и супервизия. Защото, ако очакваме от тези хора да дадат стабилност на дете, преживяло раздяла и несигурност, държавата е длъжна да осигури стабилност и на самите тях.
Къде се усеща най-сериозна липса на подкрепа от страна на институциите и на какво се дължи тя?
Най-силно липсата се усеща на границите между системите и извън големите градове. Семейство с малко дете може да има едновременно здравен, социален и образователен въпрос, но получава три отделни отговора и често само трябва да стане координатор на собствената си подкрепа. За родителите на деца с увреждания това може да означава дълго обикаляне между оценки, документи и специалисти. За семейство в бедност – помощ, която идва, когато кризата вече е дълбока. За малка община – услуга, която формално съществува някъде, но практически е недостъпна или в нея липсват нужните специалисти.
Причините са много – раздробени политики и бюджети, неравномерен капацитет по места, недостиг и прегаряне на специалисти, тежка администрация, чести промени без достатъчна устойчивост или разясняване и все още недостатъчно измерване на резултатите за детето. Понякога системата отчита извършена дейност, но не и дали животът на детето реално се е подобрил.
Необходим е ясен „вход“ за семейството, добра оценка на потребностите, водещ специалист и екип, който работи по общ план. Подкрепата трябва да следва детето, а не детето да обикаля системите.
С екипа ти работите активно по проект „Обществен договор за ранното детство“. Каква е неговата концепция и какво цели да постигне тази инициатива?
Концепцията тръгва от убеждението, че ранното детство не може да бъде само експертна тема. Решенията трябва да се създават заедно с родителите, местните общности, професионалистите и институциите. Затова проектът се изпълнява с партньори от Русе и Видин и с участието на общини, като използва подход „отдолу нагоре“. В граждански форуми хората назовават реалните трудности и формулират предложения, вместо да получат предварително написан документ за одобрение.
Тези местни разговори ще бъдат обобщени в Обществен договор – обща визия, принципи и конкретни ангажименти към децата в първите им години. Целта е около тях да се обединят държавни и местни институции, граждански организации, академична общност, бизнес, медии и родители. Не искаме още един документ, който остава на рафта, а основа за коалиция, обществен натиск и последващи решения.
Инициативата включва 11 общини в областите София, Пловдив, Русе и Видин и ще бъде подкрепена от кампанията „Най-доброто за първите седем“.
Голямата цел е ранното детство да стане траен обществен и политически приоритет, независимо кой управлява – защото инвестицията в първите години е инвестиция в здравето, образованието и устойчивостта на цялото ни общество.
Какво трябва да правим всички ние като родители и общество всеки ден „за нашите деца“?
Да ги виждаме и чуваме истински. Да не приемаме, че защото са малки, техните чувства са „малки“. Да им даваме сигурност, ясни граници и подкрепа. Най-вече – да ги обичаме.
Като общество трябва да бъдем по-наблюдателни и по-малко безразлични. Да не подминаваме дете, което изглежда в риск, да не осъждаме родителя, който търси помощ, да не изключваме детето с увреждане от играта, групата или класа. Да подкрепяме и ценим професионалистите, които се грижат за децата и да изискваме от институциите решения.
Не всеки може да стане приемен родител, социален работник или дарител. Но всеки може да създава среда, в която детето се чувства защитено и прието. Голямата обществена промяна всъщност се натрупва от нашите всекидневни избори.
Всички сме чували крилатата фраза, че „първите 7 са най-важните години в развитието на едно дете“. Фондация „За Нашите Деца“ се фокусира основно върху подкрепата на деца от 0 до 7 години. Какво би казала като майка – какво е най-важно да знаем за този период и къде е най-важно да вложим усилията си?
Като майка, която съвсем наскоро „приключи“ с този период бих казала, че „най-важните“ не означава непременно да бъдем съвършени или безгрешни. Означава, че през тези години мозъкът се развива с изключителна скорост и всекидневните преживявания изграждат основите на ученето, доверието и отношенията. Това прави присъствието ни ключово, но не изисква скъпи играчки и непрекъснати занимания.
Нужно е бъдем там, да говорим, четем, пеем и играем, да оставяме детето да изследва света около него, да назоваваме емоциите и да поставяме спокойни, последователни граници.
Важни са също храненето, сънят, движението, профилактиката и ранната реакция, ако нещо ни тревожи.
И още нещо, което често забравяме – грижата за родителя е грижа за детето. Изтощеният човек не се нуждае от още вина, а от подкрепа. Децата не се нуждаят от безгрешни родители, а от възрастни, които ги обичат, които са готови да се учат, да търсят помощ и отново да намират път един към друг.
Коментари