Какво преживях през моите „48 часа Варуша Юг"

Разказах ти надълго и нашироко за емоциите покрай събитието, което организирах като част от Семейната програма на тазгодишното издание на фестивала „48 часа Варуша Юг". Споделих и вълненията си на координатор на същата тази програма, но стига толкова „професионални моменти"! :)))) Сега искам да ти разкажа повече за фестивала през погледа ми на човек, който живее в Търново, както и на родител, който отглежда децата си тук.

Започвам с това, че да бъда част от организацията на фестивала ми даде възможност да си набележа събитията, на които искам да присъствам и да заведа децата още преди месеци. Но това не е толкова добра новина, колкото изглежда. Защото още тогава разбрах, че няма да мога да посетя всичко, което искам, защото просто е невъзможно :) Събитията тази година бяха твърде много и освен, ако не можеш да се клонираш, просто нямаш шанс да огрееш навсякъде. Така беше и предишни години, но пък може би успях да открия чара и в това. Защото като се срещам с приятели по улиците си разказваме кой къде е бил, виждаме фестивала, а и града, през очите на другия! А това за мен е едно от най-прекрасните неща в този двудневен културен феномен!

Началото - петък вечер

Аз дадох старт на най-любимите ми 48 часа в Търново с изложбата The Tarnovian в хана „Хаджи Николи"! Исках да разгледам илюстрациите, които различни творци създадоха специално за тазгодишното издание на фестивала. Всяка от тях представя града ни в различна светлина и тайничко се надявах, че ще се сдобия с един принт. Но за втора поредна година закъснях и фаворитите ми се бяха разпродали... Въпреки това събитието определено си заслужаваше, защото разгледах всички илюстрации (които бяха УАААУ!), успях да се разходя по етажите на хана и да се насладя заедно с дъщеря ми на разкошна гледка. :)

В първата вечер на фестивала (петък) за мен най-чакан определено беше концертът на Мила Роберт! Той щеше да се състои на игрището на Американския колеж, което ми се стори супер избор на локация. С дъщеря ми сме големи фенове на Мила и след изложбата се отправихме директно натам!

За моя изненада обаче успяхме да преживеем още нещо интересно преди да чуем Мила. А именно - слушахме ученическата група „Усет", която излезе преди нея на сцената на Колежа. Рада Георгиева, Белослава Иванова, Антон Марков, Иван Стефанов и Пресиян Калинов звучаха сууупер професионално! Изпълниха някои много известни и съответно доста трудни парчета, но по никакъв начин не изглеждаше дори да се притесняват. Изпълнението им много ме развълнува, защото да видиш толкова талант, на такава ранна възраст си е изживяване! Оказа се, че вече бях чувала Рада, по време на участието ѝ в менторската програма за ученици Able Mentor и още тогава гласът ѝ ме беше изумил. Така че не забравяй това име, според мен тепърва ще го чуваме, както и това на група „Усет"!

И, разбира се, дочакахме си Мила с голям кеф!!! А като излезе пред публика и запя, купонът започна! Енергията на Мила е страхотна, супер позитивна и добронамерена, сля се с хората за секунди и по едно време даже я изгубих от поглед, беше заобиколена от пеещи и танцуващи ентусиасти! :)

Единственото ми оплакване е, че свърши прекалено бързо!!! Или поне за мен времето сякаш отлетя, а можех да стоя и да я слушам цяла вечер :) Но не и дъщеря ми, която бързо се предаде и към 10 часа вече едва гледаше...

Прибрах се заредена на макс!!! Бях готова за уикенда и за всички страхотни емоции, които знаех, че предстоят...

Ден втори - във вихъра на фестивала

Съботата започна ударно, с нашето събитие - „Приказни герои по улиците на Варуша". Както вече споделих, то се състоя в читалище „Надежда", което пък ми даде възможност да надникна и да видя залата, в която се проведоха лекции от Архитектурната програма на фестивала. Имаше доста интересни и ме е яд, че не успях да съм сред публиката, както миналата година, но се „вихрих" на втория етаж по същото време... За такива моменти мантрата ми е: „Чакам следващата година!!!" :)

След като нашето събитие приключи беше време да се подкрепим с обяд, след което малко да починем, защото бях записала дъщеря ми на събитието „История на изкуството за деца" на художничката Кристина Тужарова в галерията „Борис Денев". На него тя представи книгата за деца „Щъркелов - царят на акварела" и даде възможност на малките участници да пресъздадат картини на художника.

Кристина се беше подготвила чудесно, според мен. Събитието беше изнесено вдясно от централния вход, беше на сянка и прохладно, с разкошна гледка, за да се потопим всички в атмосферата на живописно Търново. За всяко дете имаше място, както и материали за рисуване. А тя беше много внимателна с всички, минаваше и помагаше, обясняваше за това как се работи с различните бои и четки, какви техники използват художниците и насърчаваше децата да бъдат смели върху белите листи!

Такива събития, в такава атмосфера, са истински преживявания и се радвам, че имахме възможност да сме част от ателието на Кристина!

Моята малка художничка приключи около 18 часа и имахме време за вечеря и още малко почивка преди да раздадем пижамите на децата и да посрещнем бабата с най-голямо вълнение! Защото беше време с таткото да се гмурнем отново във фестивалните емоции и да усетим магията!

Събота вечер - време за мама и татко

Към 20 часа бяхме на ГУМ! Главната улица вече беше затворена и градът гъмжеше от хора, еуфорията ме обзе и имах чувството, че летя! Такова несравнимо усещане за свобода! Заедно с прозрението (което получавам не за пръв път, няма да е и за последен), че

Търново отчаяно се нуждае от пешеходна зона. И да, наясно съм, че най-вероятно няма как да бъде на главната улица, но също така съм убедена, че с достатъчно воля и мисъл, всичко е възможно! И мисля, че точно фестивалът „48 часа Варуша Юг" го доказва!!!

Разхождахме се по главната улица, слушахме музика от сцени, заведения, разминавахме се на всяка крачка с усмихнати хора, тук-там дори успяхме да видим и приятели, което в тази тълпа си беше цяло чудо! Поглъщахме града и енергията! Мисля че дори ме заболя устата, защото просто не можех да спра да се усмихвам!!!

И колкото и да бях планирала събития и научила наизуст програмите, толкова изведнъж забравих всякакви планове и просто се понесох по течението... Знаех само, че искам в 22 часа да съм на Царевец, за да чуя изпълнението на хора на Ваня Монева. Така и стана. Но се озовахме там даже по-рано. И то точно на време, за да чуем културния мениджър на фестивала - Галин Попов, който сподели малко повече за организацията и усилията, вложени в осъществяването му. Добра новина дойде и от кмета - Даниел Панов, който заяви, че

„Велико Търново подава ръка на Габрово за обща кандидатура за Европейска столица на културата през 2032-а година"!!!!

Аз не случайно избрах да споделя точно този кадър (следва) от речите - защото децата, вперили поглед в хората на сцената, които случват промените, след 7 години ще са пораснали. И мисля, че най-вече на тях дължим урок по спазване на обещания! Дължим им да не спираме да работим, за да правим града и света наоколо по-добро и смислено място за живеене!

Преди концерта на хора на Ваня Монева, насъбралото се грандиозно множество от местни и гости на града успяхме да се насладим на спектакъла „Звук и светлина". Признавам си, не помня кога за последно го гледах, но всеки път е различно и специално! Разбира се, поплаках си! Настръхнах! Усетих как ме обземат в един момент гордост, в друг страх, в трети тъга... Имаше и много, много вълнение! Никога няма да ми омръзне. Най-вече заради тази палитра от емоции, която преживявам само за няколко минути... А да гледаш „Звук и светлина" с толкова много хора наоколо, докато целият град сякаш е притаил дух... специално чувство, определено!

Избрах да му се насладя без телефон обаче! Както и на концерта на хора на Ваня Монева.

Защото има такива моменти, които просто трябва да изживееш и да ги оставиш да минат през всяка клетка на тялото ти!

Да чуя гласовете на певиците, които Ваня Монева дирижираше - неописуемо! Случи ми се за пръв път, признавам си. Самата тя е толкова харизматична, а я видях отдалеч и между хората пред мен... Но само като заговори и ти притихваш. Толкова мекота имаше в гласа ѝ. И вълнение! Защото Търново е нейният роден град! И въпреки огромните си професионални успехи, тя за първи път тази вечер застан а на сцена в града!!! Не мога дори да си представя каква емоция е било това за нея и как успя да се овладее. Но го направи и беше безупречна - и тя, и нейните певици!!! А аз мога само да съм благодарна, че успях да съм сред публиката!!!

След това космическо преживяване беше време да се върнем във фестивалната реалност. Което значеше за нас да се възползваме максимално от затворената главна улица и настроението там! Танцувах, пях, смях се, говорих с приятели, наслаждавах се на града си... Беше толкова хубаво!!!! Който е бил - знае... Няма какво повече да се каже сякаш....

Освен, че всяко хубаво нещо си има край... За нас той дойде, когато полицията се зае да върне главната улица към нормалния ѝ ритъм, което значеше движението да бъде пуснато... Най-тъжната част от фестивала за мен... Дори краят му в неделя не ме натъжава така... Но това е друга тема.

Взехме си максимума и съм повече от благодарна! А и ни чакаха още събития и срещи на следващия ден...

Неделя - стигнахме и до плажа

В неделя сутринта първа спирка ни беше отново Художествената галерия. Този път събитието беше вътре и, о, „изненада" бе част от Семейната програма :) С дъщеря ми се присъединихме към Философската закуска на Зорница Христова. За първи път бяхме, но лично аз бих повторила, защото и за родителите беше доста интересно. Темата на дискусията беше „Машините и хората" като Зорница водеше разговора с лекота. Увличаше децата, задаваше им въпроси, изслушваше ги и подхождаше с разбиране към всеки отговор. По време на събитието засегнахме теми, които развълнуваха и нас възрастните - за изкуствения интелект и машините - за мястото им в живота ни и могат ли да изместят хората, какво бъдеще ни очаква и каква ще е ролята на машините в него... Вкъщи дискусията продължи и на вечеря! :)

И освен с много философски въпроси, Зорница се беше приготвила и с домашно изпечени канелени рулца - все пак бяхме на закуска, нали? :)

След като приключихме със сериозните разговори се отправихме към плаж „Янтра", за да станем част от интерактивната игра „Посоки" на Ралица Костадинова. В представянето на събитието, Ралица беше задала въпроса дали някоя от думите джаменки, билюри или лимки значи нещо за нас... На мен никоя не ми говореш нищо, но когато се озовахме на плажа и видях какви лабиринти ни беше подготвили за сглобяване, веднага ми станаха ясни правилата (макар че не се сетих как им викахме на тези игри с малките стъклени топчета в моето детство).

На няколко плоскости от шперплат малки и големи (имаше особено ентусиазирани големи участници) сътворяваха сложни маршрути, по които да пускат своите стъклени топчета. А понеже аз не съм от най-сръчните, оставих инженерната мисъл на таткото да се развихри и заедно с децата да творят маршрути на воля, докато аз се наслаждавам на лежерната атмосфера на плажа... :)

В шеги, закачки и лабиринти, стана време за обяд, за да можем да съберем сили, че още събития и локации ни чакаха... Ноооо често плановете са, за да се провалят и така стана с нашите в неделя следобед...

Ако знаех, че фестивалът приключва за нас на плажа, пак щях да съм доволна. Оказа се перфектният завършек на един също толкова перфектен уикенд! (А после казват, че няма перфектни неща!)

На плажа се усещаше прохладата на реката, безвремието сякаш беше завладяло всички там и никой за никъде не бързаше.... Просто си беше намерил своето местенце и попиваше от преживяването. Това аз го отдавам на магията на реката... Такова богатство е градът, в който живееш, да е разположен на река... Нашето поколение и това на децата ни мисля тепърва откриваме как да съжителстваме с Янтра и само се надявам да си ставаме все по-близки! :)

Все по-добре ще става

За финал на моите „48 часа Варуша Юг" споделям финалната снимка, която направих в неделя, преди да си тръгнем от плажа. Да я бях планирала, нямаше да ми се получи така добре. Но ето я - едно семейство, което беше седнало заедно край брега на реката и се наслаждаваше на деня.

Там, във Варуша! Където за един уикенд всичко сякаш е възможно. И където през цялата година след него си мечтаем просто да изживеем пак онези 48 часа, които ни карат да вярваме в чудеса!!!