Татко - главна или поддържаща роля в семейството?*

Докато растях, моят татко не беше с мен на празници, рядко и в делници. И до днес в мен има една празнина. Но всеки път, когато виждам как съпругът ми си играе с двете ни деца, как им чете книжки или облича пижамите им, имам чувството че тази празнина малко по малко се запълва. И си давам сметка колко важна роля имат те - татковците, в живота на своите деца.

Затова в коледния брой на нюзлетъра „Родителски радар" избрах да поговорим за тях, да се опитаме да ги разберем, да се вдъхновим от тях, да намерим начини да изразим любовта и признателността си! Отзивите от абонатите бяха много положителни, затова реших да споделя съдържанието на броя и с читателите на блога. Смятам, че темата за татковците и ролята им в семейството е много важна и се надявам да е интересна и за останалата част от аудиторията. И докато в нюзлетъра се опитвам да съм максимално кратка, тук ще си позволя да разгърна малко по-обстойно темата, за да има нещо ново и интересно и за абонатите му.

Денят на бащата

В началото на ноември в училището на дъщеря ми честваха Седмицата на бащата. Признавам си, много се изненадах. Дори вкъщи се шегувахме, че майките получаваме само един 8 март, а бащите цяла седмица. Подготвяйки броя на нюзлетъра, реших да се поинтересувам и се оказа, че Седмицата на бащата в България се организира от Асоциация Родители и се провежда традиционно през втората седмица на ноември.

Идеята ѝ е да насърчи активното бащинство чрез събития, работилници и игри, за да подкрепи връзката между бащи, деца и семейства. Според организаторите целта е да се отделя повече качествено време заедно и да се утвърди ролята на бащата в съвременното общество.

На мен продължава да ми се струва странно, че има нужда от цяла седмица затова, но само защото около мен има дейни и всеотдайни татковци, не значи, че това е положението в страната. И щом Асоциация Родители отделя такова внимание в подкрепа на активното, грижовно и ангажирано бащинство, то явно има нужда. Защото, за съжаление, поради различни причини, голям процент от бащите още виждат и усещат ролята си единствено като на човека, който издържа семейството. Майките са тези, от които се очаква всичко останало - грижи за дома, за децата, за семейните отношения, емоционална подкрепя на всички фронтове (а в много случаи, освен всичко това - и за принос към семейния бюджет с активно практикуване на собствената професия). Но наистина вярвам, че ситуацията се променя, малко по малко, с всяко следващо семейство, което се създава.

И да, Седмицата на бащата не е никак лоша идея! Макар че традиционно, в страната, аз лично мислих, че празникът на бащите се отбелязва на 26 декември. Денят е посветен на Св. Йосиф Обручник - човека, когото християнската традиция почита като земния баща на Исус. Не биологичен, но истински - с грижа, смелост, постоянство и любов, която не търси признание.

Tози ден идва, за да ни напомни, че бащината роля е нещо свято и кротко; тя не се състезава за грандиозни подаръци, а живее в малките жестове. На 26 декември благодарим на бащите - онези, които мълчаливо носят тежките торби, сглобяват играчки по нощите и запазват спокойствието, когато всички други (особено майките) губят търпение.

И тъй като вярвам, че най-хубавите подаръци не се купуват, а се правят - тихо, с време, с мисъл, реших да събера на едно място няколко идеи за малки жестове, които не струват много, но казват всичко. Неща, които показват на татковците, че ги виждаме, ценим и имаме нужда от тях. Ако и ти вярваш, че обичта се крие в детайлите - този списък е за теб.

За бащинството от първо лице

Обикновено в разговорите за родителство най-силно се чува гласът на майката. Но в семейния живот има още един важен, често по-тих глас - този на бащата. И е ценно да погледнем света и през неговите очи. Две книги го правят по прекрасен и честен начин - „Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ на Фредрик Бакман и „Дневникът на един татко звероукротител“ на Калоян Явашев.

Бакман говори с характерния си хумор за малките уроци, които един татко иска да остави на детето си. Явашев ни отвежда в хаоса и смеха на ежедневието с три деца, показвайки родителството такова, каквото е – шумно, истинско и незаменимо. И двете книги напомнят нещо важно: татковците не просто участват в родителството, те имат своя уникална перспектива.

Прочетох „Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ преди да се роди синът ми. Може би дори и преди да се роди дъщеря ми. Но откакто съм майка съм я препрочитала няколко пъти. Защото имам нужда от чувството за хумор на Бакман, което те кара често да се смееш през сълзи, със заседнала бучка в гърлото. И тук ще си позволя да споделя два любими мои цитата от нея, макар че ми се иска да мога да споделя цялата книга. Но тъй като не мога, просто ще те насърча да я прочетеш, защото наистина си заслужава всеки ред и всяка дума! А дотогава: „Искаме да сте по-добри от нас. Защото, ако децата ни не станат по-добри от нас, какъв изобщо е смисълът? Искаме да сте по-добри, по-умни, по-скромни, по-щедри и по-неегоистичнни от нас. Искаме да ви осигурим най-добрите условия, които можем. Затова пробваме различни методи на приспиване, ходим на семинари, купуваме ергономични корита и притискаме продавачките на детски седалки към стената и крещим: „Най-безопасната! Искам НАЙ-БЕЗОПАСНАТА, разбирашлиме?!" (Не че аз съм го правил, не бива да вярваш на всичко, което ти казва майка ти.) [...]

Ужасяваме се, че няма да сме достатъчни. Защото толкова дълго време бяхме най-големите егоисти в историята на света, преди да станем родители и да осъзнаем колко маловажни сме всъщност. Прозрението, че от един момент нататък ще дишаш през нечии чужди дробове, те връхлита тежко, когато не си подготвен.

Всичко, което искаме, е да ви защитим. Да ви спестим всички разочарования, неуспехи и нещастни влюбвания. Но нямаме абсолютно никаква представа какво всъщност правим. Да отглеждаш деца, в много отношения е като да караш трактор в стъкларски магазин. С гипсирани крака. И свалена пред очите шапка. Пиян.

Но въпреки това смятаме да опитаме. Goddamnit. Защото искаме да бъдем възможно най-добрите родители. Това е всичко!

[...]

„Не разбирам много от любов. Но майка ти е вегетарианка. И въпреки това избра мен. Не мога да ти кажа нищо друго, от което би могъл да научиш повече за любовта.

Не знам кой знае колко по въпроса. Обичал съм само една жена. Но всеки ден с нея е като пиратско приключение във вълшебна гора, пълна със заровени съкровища. Когато я разсмея, се чувствам като дете, което е обуло един номер по-големи гумени ботуши и скача в най-дълбоките локви.

Аз съм тъп и ръбат, и черно-бял. Тя е всички цветове.

Но изобщо не мисля, че я допълвам. Най-вече се пречкам. Може би това е идеята, не знам. Но никой никога не е казвал, че сме перфектни един за друг. Аз съм трийсет сантиметра по-висок и тежа два пъти повече от нея. Чувството ми за равновесие е като на пияна панда и дори не мога да пляскам в ритъм.

Майка ти пък най-много от всичко обича танците. Но избра да прекара живота си с мъж, с когото не може да танцува, ако ще в главата му да е опрян пистолет.

Избра мен.

А после се появи ти. Ти също обичаш музика. И когато двамата танцувате... Ако трябваше да избера един-единствен миг, в който да живея вечно, то бих избрал този.

Няма какво да кажа за любовта. Само това."

 Калоян Явашев също демонстрира завидно чувство за хумор и самоирония в „Дневникът на един татко звероукротител“. Но там „играта" е на съвсем друго ниво. Защото, когато си родител на близнаци, просто няма как иначе. Да, и аз имам две деца, и родителят на близнаци има две деца - но това е само на теория. Практиката е много различна и затова никога не съм си позволявала да давам мнение и съвети на мои приятелки, които станаха майки след мен - но на близнаци. За мен те вибрират на други честоти и преживяват родителството по съвсем различен начин. Но Калоян Явашев ги разбира:

„Така си минаваха дните у нас и ние заприличвахме все повече на семейство, макар че, гледайки децата в този момент как ядат банан, семейство е силно казано. По-скоро глутница маймуни с нагласата на футболна агитка и енергията на стадо глигани. Това са нашите деца. Много родители се оплакват от децата си, но ние сме на следващото ниво и просто ще се опитам безпристрастно да опиша живота ни през тези напрегнати месеци. Не че нашето е живот. Това е каторга, в която обличаш, миеш, храниш, миеш, чистиш, миеш… собствените си надзиратели. Искам да кажа на родителите на едно дете, че колкото и да е проклето вашето, не може да се сравнява с две. Особено нашите две! Характерно за децата е съществуването на

тъмна сила в тях, която се проявява с различна сила всеки ден. Например едно дете три дена ще е спокойно, после един ден ще е проклето и изобщо с едно дете се наблюдава цикличност при проявата на тъмна сила. Нашите близнаци са като скачени съдове. Ако едното е спокойно, това автоматично е знак за другото да ни побърка. Нивото на тъмни сили при нас никога не намалява, никога не изчезва."

[...]

„Редът и чистотата ужасяват нашите деца. Да е чисто и подредено, го приемат като лична обида и предизвикателство към същността им. Задължително ареалът, който обитават, трябва да е разхвърлен, мокър и осеян с остри предмети. Когато постигнат този фън-шуй в апартамента, решават да го гарнират с изпрани и чисти дрехи, които си набавят от шкафове или директно от простора. Затова у нас всичко е овързано с ластици, въжета и колани. Пробвахме с ключалки и катинари, но ги счупиха. После ги изядоха. Сега връзваме всичко с моряшки възли."

Ако хуморът на Калоян Явашев ти допада, не пропускай да го последваш в социалните мрежи, където е известен като Татко Калоян. Той е автор на още две книги -„Апокалипсис сега с деца" и „Как се разделих с майка ви", които са откровени истории от личния му живот, поднесени отново с много хумор, в неговия неподражаем стил.

Разбира се, когато говорим за гледната точка на бащите, не можем да подминем и социалните мрежи. Там могат да се открият все повече профили на бащи, които не само споделят за своето ежедневие, но и дават ценни съвети, търсят специалисти за помощ, пишат книги, водят подкасти и като цяло са превърнали в своя мисия бащинството и неговата еволюция. В своя Инстаграм профил Том Пичирили говори активно за осъзнатото бащинство с внимание към връзката с децата, към емоциите, присъствието и търпението. Харесва ми как напомня, че родителството не е просто списък със задачи, а дълбока, свързваща роля. През реални истории и размисли той показва точно това - важността да разбираме децата, да ги чуваме и да сме до тях.

За тихите игри преди сън (за които бащите не са чували)

И като заговорихме за социални мрежи... В Инстаграм попаднах на една публикация, която резонира с мен и ми даде спокойствие във връзка с, да ги наречем, различните подходи към вечерната рутина за сън. Всяка майка знае - спокойни и тихи игри преди сън. Татковците обаче явно са пропуснали този важен „житейски урок" и в техния наръчник за родители пише нещо от сорта на „Възможно най-щурите, шумни и активни игри преди лягане". Или поне това е положението в нашето семейство. Докато аз искам да намалим светлината, да четем книжки, да мием зъби, децата се хвърлят на врата на баща си и почват да убиват заедно злодеи, да се преструват на гущери, да се гонят, подмятат, да скачат и какво ли още не....

Ето обаче една различна гледна точка, която открих не къде да е, а в Инстаграм...

Когато денят на детето завършва с боричкане с татко, със смешни звуци или подхвърляне във въздуха, всъщност се случва нещо много важно! Тялото му се отпуска, дишането се успокоява, а напрежението от деня изчезва. Психолозите наричат това „емоционално рестартиране”. В тези игриви моменти няма правила, инструкции или очаквания. Детето изпитва близост без напрежение и разбира, че връзката не зависи от поведение или успех. Това му дава сигурност и сила да посрещне предизвикателствата на следващия ден.

Докато майките често завършваме деня със структура (домашни, миене на зъби, подготовка за сън), бащите са тези, които внасят спонтанност. Този контраст балансира нервната система на детето: правилата срещат смеха и заедно създават стабилност. То научава, че радост може да има дори след труден ден, че сигурността може да съществува заедно със смеха, и че възрастните могат да бъдат силни, без да са винаги сериозни. Това, което изглежда като закачка, всъщност казва: „Ти си в безопасност. Виждам те. Добре сме." Повтаряно вечер след вечер, това послание става една от най-силните защити срещу училищния стрес и страха от провал.

Прочетено с любов

Ако искаш да обогатиш детската библиотека с книги, посветени на връзката между баща и дете, препоръчвам „Татко е винаги до мен“ и „Татко“. Първата показва през нежни ситуации колко важна е бащината подкрепа в ежедневието, а втората събира поетични истории за различните лица на бащинството. И двете книги са идеални за четене заедно и за разговори за любовта и присъствието на таткото в живота на детето.

А „На моя баща с любов“ е от онези подаръци, които носят истинска емоция. Книгата позволява на детето да разкаже със свои думи защо татко е толкова важен - чрез спомени, рисунки, снимки и малки откровения. Това я прави едновременно лична и незаменима. Ние също я подарихме (за Седмицата на бащата, за която вече споменах). Дъщеря ми я попълни сама, с много вълнение, а татко ѝ беше искрено трогнат. Препоръчвам я с две ръце! Това е подарък, който носи радост и на децата, и на татковците, и се превръща в спомен, към който семейството се връща отново и отново. (Поредицата включва книги с любов и за майка, баба, дядо, дъщеря,

син, приятелка и др.)

Ако тази публикация ти е допаднала, то последният брой на нюзлетъра „Родителски радар" щеше също да ти хареса. Ако още не си сред абонатите, не пропускай да се присъедиш, за да си сред първите, които ще четат интересно и полезно съдържание, което всеки родител ще оцени! (Абонирай се тук!)