Теодора Крумова, програмен директор на Център за междуетнически диалог и толерантност АМАЛИПЕ, споделя защо интеграцията е взаимна отговорност

Настоящата публикация е създадена по проекта „Лицата на промяната: срещи със съвременни будители във Велико Търново“. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Български дарителски форум и Асоциация на европейските журналисти. Отговорността за съдържанието е на сдружение „За децата на Велико Търново” и по никакъв начин не отразява официалните позиции на финансиращите организации.

______________________________

Дълбоките, смислени промени в нагласите на едно общество рядко започва от трибуните, нито се усещат осезаемо с гръмкото приемане на нови закони. Те започват тихо, по човешки, в класните стаи, в разговорите между децата ни, в начина, по който един учител избира днес да им представи света. Започват и у дома, там, където се чувстваме най-спокойни да бъдем себе си.

В продължение на повече от две десетилетия Теодора Крумова върви именно по пътя на тихата промяна, без излишен шум и показност, а последователно и уверено. По професия е учител, завършила история и археология, и именно чрез образованието променя ежедневно съдбите на толкова много деца и семейства. Като програмен директор на Център за междуетнически диалог и толерантност АМАЛИПЕ, заедно със своя екип, в годините изграждат мрежа от 259 училища в цялата страна. В тях развиват интеркултурно образование и работят за утвърждаването на среда, в която ромски, български и турски деца учат заедно не просто в една сграда, а в общ процес на опознаване и приемане.

Името на центъра не е избрано случайно. „Амалипе" е ромска дума, която означава приятелство. Защото в основата на работата на Теодора и екипа ѝ стои убеждението, че промяната не е насочена само към една общност. Тя изисква приемане и разбиране от всички страни. Защото истинската интеграция не е еднопосочна улица.

И тук нашата роля е ключова. Ние, родителите, всеки ден учим децата си, дори когато не го осъзнаваме. Учим ги как да говорят за хората, които не приличат на тях. Учим ги дали да се страхуват от различното или да го опознаят. Учим ги дали да стоят отстрани и да сочат с пръст, или да подадат ръка.

С Теодора говорим как се възпитава поколение, което не се страхува да мечтае, което отстоява себе си без да отрича другия, и което разбира, че промяната не идва сама. За интеркултурното образование не като абстрактен термин, а като ежедневна практика. За законите, които помагат, и за нагласите, които понякога пречат повече от липсата на политика. И най-вече - за надеждата. За онази бавна, но реална промяна, която се случва, когато различните етноси не се учат как да съжителстват един до друг, а да живеят заедно, с приемане и разбиране.

Теодора, нека се върнем към началото. Как се роди идеята за  Център за междуетнически диалог и толерантност АМАЛИПЕ?

Всичко започна с една обща инициатива на няколко студенти. Искахме да съберем част от ромския фолклор, който съществува сред хората в устен формат, но много бързо изчезва, като всеки един фолклор, ако не бъде записан. В процеса на работа открихме много общи елементи с българския, с турския фолклор. Видяхме възможността чрез него да се съхрани идентичността и културата, да се мотивират децата да останат в училище, родителите да са ангажирани с образованието, тъй като виждат част от себе си в него.

Фолклорът се оказа и начин за неромските деца да опознаят ромските и да видят, че в тях няма нищо страшно, че всички сме хора отвътре и че имаме много повече общи неща, отколкото различия.

И така първите записки, които имахме, в последствие се превърнаха в едни много  аматьорски помагала. Предложихме ги в началото на две училища, за да видим какво ще се получи. Възприеха се добре и постепенно започнахме да разширяваме идеята.  Разширихме и помагалата, включихме още училища, създавахме дигитални материали. 

Днес имаме мрежа от 259 училища в цялата страна, във всяка една област. Повечето училища, с които работим, са малки, селски училища или от малки градове. Имаме, разбира се, и училища в по-големи градове, които са смесени училища. Там смисълът на работата ни е да видят децата общото помежду си и да се опознаят. Защото проблемите, противоречията идват най-вече от страха от непознатото. През децата се опитваме да образоваме и родителите от всички страни, защото родителите, съзнателно или не, допринасят за различията.

Как би описала дейността на АМАЛИПЕ днес, 24 години след създаването на Центъра?

Дейността на АМАЛИПЕ е много разностранна. Опитваме се да стигнем и да привлечем млади хора и да ги накараме те самите да искат да мечтаят. Когато един човек има мечти, това означава, че той първо иска да направи нещо за себе си, а след това иска да направи нещо и с общността, в която живее, за обществото, в което живее.

Всичко, което правим, е насочено към това да възпитаваме едни активни млади хора, които искат да останат в България и да променят средата към по-добро! Да са нетърпими към несправедливостта, към нередните неща, които виждат. А не просто да стоят и да мрънкат в социалните мрежи. И се получава! Ние виждаме, че има страшно много активни младежи около нас, които организират кампании, участват като доброволци в различни инициативи.

АМАЛИПЕ е център за междуетнически диалог. Защо според теб е толкова важно всички етноси да са включени в този диалог?

Няма как само отвътре да променяме нещата. Колкото и да мотивираме ромските деца, когато те излязат в обществото и се сблъскат с цялата дискриминация и отхвърляне, колкото и да се опитват, в един момент просто се уморяват и се предават. Или спират да бъдат роми, защото е много лесно да го скриеш, което говори страшно много за възприятията ни и начина, по който си обясняваме света. Ако ти си добре облечен, ако говориш добре, ако имаш добро образование, хората срещу теб подсъзнателно ще намерят за себе си всякакви обяснения защо си по-мургав, но никога няма да ти признаят, че си циганин, защото за тях циганите са необразовани. И сме виждали много наши младежи, които губим поради тази причина.

Затова е много важно да променим и средата, тогава има още по-голям смисъл от това, което правим. Но и тук е голямото предизвикателство, защото хората наистина се страхуват от непознатото. И да, има една група хора, които никога няма да промениш, каквото и да правиш. Но в същото време има една голяма група хора, които имат своите стереотипи, тъй като не са се сблъсквали с другата гледна точка. И когато им я покажеш, когато минат с емоциите си през това да опознаят някой, който излиза от техния стереотип, тогава те променят нагласата си.

Затова е толкова важно да сме заедно. Поради тази причина не разделяме децата в училищата, в които работим. За нас е даже още по-важно, когато и български, и турски деца и деца от други етноси се включват в нашите инициативи. Тяхната идея е да помогнат на младите хора да си обяснят къде се намират в този процес на постоянен поток от информация и различни идентичности, да намерят себе си и своето място в обществото.

Винаги сме казвали, че е противопоказно да работиш само с ромската общност, защото от една страна ти променяш само частично нещата и в същото време допринасяш за увеличаване на разделението.

Фото кредит на всички снимки: Център АМАЛИПЕ

А къде според теб има нужда да се съсредоточат повече усилия - в индивидуалната работа на нива училища, ученици, семейства или в политиката - промяна на закони и практики?

И двете посоки са важни, те са като скачени съдове. Много по-лесно променяш обществото, когато имаш подкрепящи политики и подкрепяща среда. Ако постоянно от политиците идват един негативизъм, език на омраза, разделение и стереотипи, тогава това създава усещането за нормалност сред хората. И тогава промяната е много по-трудна. А когато хора с влияние излязат на трибуните с послания за приемане, тогава това постепенно се превръща в норма.  

Честно казано, на мен ми е по-лесно да работя с децата, в училищата. Макар че знам, колко е важно да работим и с другата страна. Институционалната подкрепа е устойчива.

Добър пример затова и едно от нещата, с които много се гордеем е, че най-накрая, преди няколко години, с новия закон за образованието, беше приет член, който забранява сегрегацията на училищно ниво. Т.е. ако имаш едно смесено училище,  не е позволено да разделяш децата по класове. Дотогава нямаше нищо подобно.

За жалост, истината е, че сегрегация все още има. Макар че и в момента политиците ни продължават да обясняват, че в България сегрегация няма, защото нямало закон, който целенасочено да казва, че децата трябва да бъдат разделени. Но този член в закона е факт и ефектът от него ще се усети дългосрочно. Той ни дава основание да сигнализираме институциите, когато откриваме нарушения.

Основен приоритет на работата ви в училищата е въвеждането на интеркултурното образование. За мнозина то може би звучи като абстрактно понятие. Как би обяснила същността му на един родител и как се прилага в реалния училищен живот?

Идеята на интеркултурното образование е да въведе в училище различни инструменти, които представят децата от различните етноси и различните култури. Доскоро учебната ни програма беше концентрирана основно около децата от българския етнос и така всички останали деца се чувстват не на място. 

Давам един съвсем конкретен пример. Преди време бях правила анализ на учебни помагала и на учебници. И в единия учебник са включили кратка информация за различните етноси, след което има задача: „Деца, как ще опишете празниците на своите съседи: роми, турци и арменци”. Подобна формулировка автоматично означава, че ти насочваш въпроса към българските деца, а всички други поставяш в периферията. Това създава подсъзнателно противоречия и разделения между децата. 

Интеркултурното образование включва различните традиции, обичаи, нрави. Например по предмета Човек и общество, когато се говори за Коледа, да се представи и Василица, който е нещо като ромски аналог на Нова година. Но той сдържа много от обичаите, които виждаме и на Коледа. Така децата ще видят общите неща. Когато се говори за християнска религия, да се представят и байрамите, какво стои зад обичаите. Една от легендите, която е свързана с Курбан Байрам, разказва, че Господ решил да изпита един баща и му казал: „Принеси в жертва сина си!”. И когато той решил да го направи, за да покаже, че почита Господ, той сменил детето с овен, което е само един пример за общото между религиите.

И всъщност интеркултурното образование е точно това - децата да видят, че между различните култури, между различните религии има много общо.

Задържането на децата в училище е приоритет на работата ви и намира отражение в проекти като „Всеки ученик ще бъде отличник“, „Бракът може да изчака, образованието не“. Как интеркултурното образование подпомага промяната на нагласите и спомага за задържането на децата в училище в рамките на тези проекти?

Когато в училище включиш неща от културата на децата, на родителите, те стават много по-ангажирани в учебния процес. С помощта на интеркултурното образование достигаме и до родителите, за да видят, че образованието е нещо, което дава повече шансове на децата им. В същото време е важно и самите деца да започнат да искат да продължат образованието си, да разберат какво може да им предложи, какви врати може да им отвори. А това няма как да се случи, ако те не се припознават в това, което учат и не намират своето място в учебния процес. 

Едно от нещата, които правим в нашата работа е да си партнираме с евродепутати в Брюксел. Те имат такава възможност да поемат групи посетители от България и ние изпращаме ученици от различни училища на такива посещения. Така децата виждат, че когато те полагат усилия и постигат резултати, те могат да стигнат до Брюксел, могат да стигнат до Европарламента. Един от нашите младежи като се върна от такова посещение каза: „Аз не вярвах, че мога да отида в Европарламента и да говоря с евродепутат! В образованието наистина има смисъл!”. А такива срещи са ценни и за политиците, защото ги образова за проблемите на общността и им показва как могат да бъдат полезни.

Как подкрепяте родителите, които искат най-доброто за децата си, но възприемат ранния брак като естествен житейски път?

Това е голямото предизвикателство. Родителите наистина искат най-доброто. Затова и ние работим с тях, не може само с децата. Искаме да им покажем защо образованието е по-добрият вариант за децата им. 

Има хора, които се опитват да запазят връзката със старото, то им е познато. Обаче има и много хора, които са убедени, че е нужна промяна. И те стават все повече. Част от тях няма тази смелост да се заявят гласно. Затова ние се опитваме с всички наши инициативи да покажем, че промяната не е толкова страшна и че имат подкрепа.

Голямото предизвикателство с ранните бракове е, че ти тръгваш против статуквото и е много вероятно общността да те изхвърли. А ти ако се си свикнал цял живот да живееш в нейните механизми, е много трудно да се справяш извън нея.  И затова ни се опитваме чрез всичко, което правим да създаваме една също толкова приемаща общност, в която да знаят, че могат да намерят място и тя може да застане зад гърба им, за да им помогне да променят нагласите на своите близки.

Големият проблем на много деца и родители е, че те си мислят, че нямат алтернатива. Затова и всичко, което правим с тези неща във и извън училище, е да покажем, че има алтернатива. Чрез инициативи като „Посланик за един ден” водим децата в различни институции, за да видят, че могат да стигнат навсякъде!

Трудно можеш да пожелаеш нещо за себе си, което никога не си виждал. Но щом веднъж го преживееш, вече знаеш, че е възможно и можеш да го поискаш.

Сигурно в годините работа си била свидетел на много успешни примери на деца, променили живота си. Би ли споделила с нас някои от тях и как влияят на общността?

Много такива примери има, да! Един от случаите е на едно момиче, което дойде на лидерска академия преди две години. Първите сесии винаги са опознавателни, питаме децата какви са мечтите им, какви искат да станат. Тя дотогава не беше вземала участие в подобни инициативи, не беше излизала от родното си място. И каза: „Аз след една година мисля да се оженя и да спра да уча!”.

В следващите дни обаче се запозна с други деца, започна да участва активно в процеса. И като се върна в училището си, това продължи. Оттогава всяка седмица прави някакво събитие. Училището ѝ беше пред закриване, но в момента и то разцъфна и се вижда колко дух има и как средата се промени, все повече деца се включват и са активни. Наскоро имаха посещение от заместник областен управител и той ги е питал какви искат да станат, и същото това момиче е отговорило: „Аз искам да стана министър, за да променям нещата в образованието!”. Това вече е пример за промяна в нагласата!

Това момиче, което преди две години казваше, че ще спира да учи и ще се жени, днес прави страхотни кампании против ранните бракове. И аз много се гордея с нея и съм убедена, че ще стигне много далеч, защото тя самата е видяла смисъла!

Тя промени цялото си поведение, спря да закъснява, започна да ходи редовно на училище. Това е промяната, която е много лесно да се случи.

Това не звучи никак лесно! Каква е тайната? Какво се случва на тези ваши лидерски академии?

Това са годишни обучения, които правим вече повече от 15 години, може би. На тях събираме деца от училищата, с които работим от цялата страна. Обикновено събираме около 150-200 деца, които в рамките на тези 3-4 дни участват в различни сесии, по време на които ги учим как да говорят за своята идентичност, култура, как да правят кампании, как могат да променят нагласите на съучениците си, как да им помогнат. Как самите те да бъдат активни. Идеята е активността да тръгне от тях самите, защото те много по-лесно могат да достигнат до неактивните си съученици. 

Най-важното е, че във всичките тези активности децата откриват своето място, създават много приятелства и всъщност цялата тази среда ги променя. Те съвсем естествено вече не искат да бъдат тези деца, които трябва да се женят, защото не виждат друга възможност пред себе си. Образованието им е показало, че всъщност има други възможности!

Как постигате тази промяна за толкова кратко време?

Промяната не се случва изведнъж, но е важно да отвориш вратата.  Важно е да ги провокираш. Затова ние се подготвяме много добре за тези лидерски академии, защото имаме много кратко време, в което нямаме право на грешна стъпка. Ако на децата им стане скучно, ги губиш. А ние не можем да ги принудим да останат, нито пък да са активни, ако нямат желание. Разбира се, имаме своите правила. Едното от тях е, че който закъснее за час - пее. Страшно дисциплиниращо правило е това, но и страшно забавно. И под формата на забавление децата променят поведението си. 

Целта ни е в това кратко време да провокираме представата, която тези деца или младежи имат за себе си. За да си кажат след това, че имат и други възможности и да ги поискат!

А какво дава на децата и на общността фестивалът „Отворено сърце”? Как го възприема публиката в града?

Вече 20 години организираме фестивала „Отворено сърце” и той въплъщава в своята същност идеята ни за интеркултурно образование. От една страна групите, които участват, показват точно връзките между ромския, българския и турския фолклор. И в същото време, участието в него е един вид награда за цялостната работа през годината на децата в училище. Като не става въпрос децата да имат само отлични оценки, а да проявяват инициатива, да се развиват, да са активни в своята общност. 

За нас е важно фестивалът да е много интересен, разчупен. Да не бъде просто сценична програма, която всички гледат, а да е нещо живо. Фестивалът се променя всяка година, спрямо това, което самите училища предлагат. Затова имаме и много съпътстващи събития, много ателиета в парка „Дружба”. Имали сме рисуване  върху вода, къносване, гледане на ръка, фризьорски ателиета… 

От няколко години правим и шествие по главната улица, на което минават всички деца, облечени с костюми. Това е още един начин те да видят, че това, което те са, може да предизвика положителни реакции. А хората реагират наистина позитивно на фестивала. Да, винаги има и хейтъри, но виждаме, че все повече са положителните емоции, все повече са хората, които разбират, че ромската култура не е чалга. Виждаме и все повече позитивни коментари в групите във Фейсбук. И ако в началото те бяха единици, вече все повече хора, които са жители на града или гостуват тук, казват колко хубаво е било, колко различни неща е имало. Това е и нашата идеята - да се променяме взаимно и да се приемаме взаимно!

Какво би казала на родителите, които съзнателно или не предават своите страхове и стереотипи на децата си?

Да не се страхуват да предизвикват себе си! Нека да бъдат отворени, да отидат в училището, където учат децата им, да дойдат на фестивала, на някое наше събитие. Да дойдат, за да видят за какво всъщност става въпрос. Това е и нашият съвет към учителите в училищата, с които работим - да канят родителите, без значение дали са роми, българи или турци, за да им покажат с какво ще занимават децата им.

Когато родителят види и разбере какво всъщност представляват уроците, няма как да не се промени, защото няма нищо страшно. Но когато ти не знаеш какво се случва в часовете на детето ти, когато не знаеш с какви деца общува, ти сам си създаваш нереални представи.

Опитът ни показва, когато хората са отворени, настъпва промяна в нагласите.

За толкова години активна работа, по-скоро оптимист или песимист си за процесите в обществото по отношение на толерантността, приемането и интеграцията?

Аз съм непоправим оптимист. И всеки път, когато започне да взема превес песимизмът, гледайки какво се случва около нас, избирам да се фокусирам върху нещо, което се случва в момента около мен, реална промяна, на която съм свидетел.

Нещата никога не са само черни или само бели. Те винаги са на приливи и отливи. Така че колкото и зле да изглеждат в даден момент, те не могат до безкрайност да са така. От нас зависи колко по-бързо ще се променят и как можем да допринесем за тази промяна.