top of page

Соня Стефанова, координатор на фондация „Подари време", споделя как се променя погледът към света при срещите с деца от центрове за настаняване от семеен тип

Oct 28
време за четене: 12 мин.

Настоящата публикация е създадена по проекта „Лицата на промяната: срещи със съвременни будители във Велико Търново“. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Български дарителски форум и Асоциация на европейските журналисти. Отговорността за съдържанието е на сдружение „За децата на Велико Търново” и по никакъв начин не отразява официалните позиции на финансиращите организации.


__________________________


Времето е най-ценният ресурс, който имаме днес. И той все повече изглежда не ни достига. Но въпреки това много хора в цялата страна избират да дарят част от своето време на напълно непознати деца от центрове за настаняване от семеен тип (ЦНСТ), за да бъдат тяхна подкрепа, ментори по пътя напред.


Соня Стефанова е един от тези хора. Преди малко повече от година се присъединява към мрежата от доброволци на фондация „Подари време" и тази нейна стъпка напълно променя живота и мирогледа ѝ на майка и педагог. Днес тя вече е координатор на един от ЦНСТ във Велико Търново и определя своята дейност като едно от най-смислените решения, които е вземала.


Соня сподели, че фондация „Подари време“ вече 16 години развива своята мрежа от доброволци в страната, които даряват време, внимание и подкрепа на деца от ЦНСТ. За целта всеки месец фондацията организира посещения и срещи между доброволците и децата, за да променя бъдещето им. И тук нямам предвид само бъдещето на децата...


След разговора ми със Соня си дадох сметка каква голяма промяна настъпва и в светоусещането на доброволците. Защото те може да подаряват времето си, но получават много по-голям подарък в замяна от децата - безценни житейски уроци за смирение, за човечност, за любов!


И да, на пръв поглед доброволческата дейност може да изглежда като емоционално предизвикателство. Но докато говорих със Соня разбрах, че това притеснение е напълно неоправдано. В разговора тя споделя защо в началото самата тя е мислила, че отива за едно-две посещения, а остава и прегръща каузата с цялото си сърце! Както и защо вярва, че децата ѝ също могат и трябва да бъдат част от тази нейна дейност.


Здравей, Соня. Като за начало, разкажи ни малко повече за себе си в личен и професионален план? 


Здравей, Мария. Казвам се Соня Стефанова, на 34 години, майка на две деца и учител по образование, вече и по професия. Основател съм на Монтесори класове - личностно развитие, където работя с деца от година и половина до 9 години. А от миналата година вече съм и част от екипа на фондация „Подари време”, първо като доброволец, вече и като координатор. Помня, че видях публикация на страницата на Гората.бг, че фондацията набира доброволци за Велико Търново и така започна моят път. Още от ученическите си години се включвам постоянно в благотворителни кампании. Имам някаква вътрешна нужда да помагам, което с годините се превърна в лична кауза.


А мисията на фондация „Подари време" изключително резонира с моите разбирания за подкрепа на децата. Нещата се случиха много бързо обаче. Започнахме като доброволци в един ЦНСТ и малко след това ни съобщиха, че има втори ЦНСТ, който е станал част от мрежата на фондацията и има нужда от координатор за него. Така аз поех втория център като координатор, Гергана Каранедева остана координатор за първия, а отскоро работим и с ЦНСТ в Стражица, където координатор стана Снежина Божанова - Василева, с която бяхме доброволци в първия център.


Разкажи ни малко повече за дейността на фондация „Подари време" през твоя поглед. С какво те спечели?


„Подари време” започва своята дейност първо с името „Подарете книга”. Идеята на създателката на фондацията - Благовеста Пугьова, е била да достигне до повече деца чрез книгите. Днес „Подари време” подкрепя деца от ЦНСТ, като ги свързва с доброволци, които постепенно се превръщат в техни ментори. Към днешна дата всеки месец 300 активно ангажирани доброволци посещават и помагат на 400 деца в 30 центъра в България.


С помощта на нашата доброволческа общност децата имат до себе си човек, на когото разчитат в процеса на разгръщане на своя потенциал и в изграждането на самостоятелен живот.

Знаем, че за да повярват децата в себе си, е нужно някой първо да повярва в тях.

Ние изграждаме силни, устойчиви, смислени връзки, които прерастват в истински дългогодишни приятелства. Който има интерес да разбере повече, може да изгледа и филма, посветен на дейността на фондацията, качен в YouTube.


В моята работа преподавам на деца до 9 години и като част от екипа на фондация „Подари време" имам възможност да проследя развитието на децата в една последваща възраст. В дома, който аз посещавам, са настанени деца от 9 до 20 години. Не във всеки дом обаче децата могат да останат до навършване на 20 години, на повечето места могат да останат само до 18 години. 


Каква е разликата между това да си доброволец и да си координатор, какво включва твоят ангажимент?


Общо взето разликата се изразява в малко повече ангажираност откъм организационен тип занимания и срещи с директорите на домовете в ролята на координатор. А доброволците се включват веднъж месечно при посещение на центъра, в който са разпределени. 


Но много често те дават повече от себе си, извън това едномесечно посещение, като това е изцяло по тяхно желание. Случва се да се ангажираме с отделни казуси, свързани с живота на децата от домовете. Такъв пример имахме скоро с една от доброволките ни. Едно от децата ѝ сподели, че единственият спорт, който може да тренира, е плуване, тъй като има придружаващи заболявания и просто организмът не може да издържи друг тип натоварване. Тя се мобилизира, намери треньор, говори с него и му разказа за детето. Искаше дори да поеме таксата за тренировките, но идеята на фондацията е друга. Не искаме от доброволците да покриват подобни разходи, а по-скоро да споделят, където е възможно за мисията на фондацията и да търсят подкрепа за каузата на „Подари време". Така стана и в случая плуването. От клуба се съгласиха да поемат клубната такса на детето. Моята роля на координатор в случая беше да я насърча да проучи и други възможности, вместо просто тя да покрие таксата.


Но знаеш ли, това е съвсем нормална човешка реакция. Защото доброволците, посещавайки центровете, се сближават с децата, създават връзки с тях, превръщат се в техни ментори и не искат да ги разочароват. Но част от работата ми на координатор е да напомням и на децата, че и те трябва да подхождат отговорно, да знаят, че има ред и правила. И когато те искат нещо от нас, ние ще направим всичко възможно да ги подкрепим, но те трябва да дадат насреща от себе си. И да, доброволците подкрепяме, побутваме, мотивираме, но не ги съжаляваме! Не ги караме да се чувстват жертви, напротив. Караме ги да вярват в себе си и своите възможности!

Като бях доброволец се усещах може би по-мека. Но сега, като координатор, съм „лошото ченге". Изискваща съм, по-строга съм.

Защото като координатор осъзнаваш, че не искаш никой от доброволците ти да се разочарова. Аз трябва да съхраня и тях. Защото много често ние хората, като правим добро, подсъзнателно, имаме едни очаквания и е много лесно да се разочароваш, когато се сблъскаш с трудности.



Ти самата имаше ли очаквания преди да станеш доброволец и как се промениха те?


Да съм честна, от начало, като се впуснах в това приключение, си мислих, че ще отида един-два пъти, да видя за какво става въпрос. Но няма как да стане, ти влизаш и осъзнаваш, че вече за някой си важен!

След като станах координатор на втория ЦНСТ, спрях да ходя в първия, където отидох за първи път като доброволец и изпитвах огромно чувство за вина. И когато отново отидох там, децата веднага ме попитаха: „Ти защо спря да идваш?”.

Обаче като им обясниш, че се налага да отидеш в друг дом да помогнеш там, те разбират. И аз също разбрах нещо - те искат да си честен с тях. Когато мога, пак ходя при тях, нагушквам ги, питам ги дали всички слушат, кой как е в училище. Те ми се радват, всеки ми дава бърз рапорт. И знаеш ли, хубаво е да видиш, че някой се радва да те види!


Когато станах доброволец, не исках много да казвам на всеослушание с какво съм започнала да се занимавам. Имаше в мен едно вътрешно притеснение, че някой може да си каже, че си правя някакъв пиар. Обаче сега искам повече хора да чуят за „Подари време”, да разберат че могат да се включат и те и колко добро биха могли да направят. Защото в Търново ЦНСТ, който аз поех, има още три къщи, а ние ходим само в една от четирите. И един ден ще ми е много хубаво да се обърна и да кажа: „Ние ходим навсякъде! Защото всяко дете заслужава!".


Има ли момент, от доброволчеството ти, който особено много те е докоснал или такъв, към който често се връщаш?


Да, много често спомням един момент, от онези, които те карат да осъзнаеш колко презадоволени са твоите деца...


Един ден бяхме с децата на разходка в парка и на едното дете му се доходи до тоалетна и тръгна към близките обществени тоалетни. Аз предложих да дойде с мен до близкия детски кът, който е на моя приятелка, защото е по-близо. „Ама да не ми се скарат”, беше първата реакция на детето. И аз го успокоявам, че няма кой да му се скара там.


Заведох го в детския кът и като влязохме, не мога да ти опиша погледа на това дете, което не беше виждало дотогава детски кът. Не ме разбирай погрешно, те ги водят на много готини места, на морета, на лагери. Обаче детето беше толкова изумено в онзи момент: „И това е детски кът? И децата като дойдат тук могат да си играят с всички тези играчки?”. Това беше реакцията на дете на 9 години.


След това говорих с моята приятелка Карина Топалова от детски център „Барбарони” и съм ѝ благодарна че откликна и ни прие с децата да ѝ гостуваме. Заведох три деца - на 9, 10 и 12 години и те играха така, както и 3-годишни не се забавляват в детския кът.


Тогава осъзнах колко много неща моите деца приемат за даденост.


И се замислих, че е време да им напомням, че нищо в този живот не ти се дава даром и че трябва да цениш и да се радваш за нещата, които ти се случват ежедневно - от детския кът до щъркела, който е прелетял над главата ти. 

Какви изисквания има фондацията към хората, които искате да станат доброволци?

 

Не е задължително да имаш специално образование или да имаш предишен опит. Най-важното е да имаш време. Време и сърце за един уикенд в месеца. Това е като ангажираност. Защото децата имат най-голяма нужда да се срещат с хора, да общуват, да чуят от някой думите: „Ти можеш!”. И то независимо дали във Велико Търново или в някой от другите градове. На сайта на „Подари време” всеки може да види карта на България, на която са отбелязани градове, в които работи фондацията. 


Разбира се, преди да се започне работа с децата, всеки доброволец преминава онлайн обучение. На него се разказва всичко, свързано с дейността и ежемесечните срещи, говори се за отношението с децата, как да се подхожда към тях, отговаря се на въпроси.


И знаеш ли, едно от нещата, които на мен ми харесаха, е че се насърчава да вземаме и нашите деца, по време на посещенията в центровете. По този начин им показваме, че децата от домовете не са по-различни от тях. А има нужда да водим този разговор с децата ни! Един път бях с децата от моя ЦНСТ на разходка в парка и едното дете видя няколко момичета, които познава от училище и ми каза: „Ето това момиче е от моя клас. Ама тя ми казва, че съм домаджийка…”. И тук идва моментът, в който да кажа: 

Мили родители, възпитавайте децата си на това, че всички сме различни, но еднакви. И всички носим душа, и всички носим сърце, и това дали си „домаджия”, не те прави по-малко човек. И в много случаи тези деца от домовете излизат оттам повече хора от деца, отглеждани в „здрави" семейства.

Затова смятам, че за да си доброволец, най-важното, което трябва да знаеш, е че си пример и че имаш отговорности към тези деца. Не може да им говориш за морал и ценности, а като те видят в парка, или някъде друга извън дома, да не им обръщаш внимание или да извърнеш поглед.


Какво разбра за децата в тази възраст, което те изненада?


Знаеш ли, повечето деца не знаят да играят. Странно им е. И то не само в домовете. Заради устройствата, за съжаление. Особено над 9 години, те не знаят как да играят. Но пък ние се опитваме да ги върнем към игрите, играхме на асоциации и те много се забавляваха. На едно от момичетата подарихме за рожденния ден карти с предизвикателства и ги чувам, че си обсъждат как са играли и какво е станало. Покрай нас ги виждам, че се отпускат да са отново деца. Може би много бързо им се налага да пораснат. Може би устройствата, бързият допамин ги пренасят в една друга реалност, която е много по-лека, спокойна.


Но пък във фондацията коментирахме този проблем с устройствата още от началото, говорихме по време на обучението за координатори, че трябва да го адресираме. А виждам, че и персоналът в центровете има правила. Например, в моя ЦНСТ имат компютърна зала за работа. Но има определено време за ползване и Wi-Fi нямат свободно из цялата къща, само на компютрите е закачен с цел да не прекаляват с екраните.


И директорите, и възпитателите в дома, всеки един от тях, полагат толкова много усилия да дадат на тези деца детство. И в двата дома, които съм посещавала и възпитателите, и директорите, са страхотни! Може би не навсякъде в България е така, не знам, но в Търново, много им се говори на децата, възпитанието е много важно. Говорят им за ценности, за морал. Няма случай, в който да влезем и да не ни се каже „Добро утро!" или „Добър ден!", „Чакаме ви, кога пак ще се видим?"


А какво научи за себе си, Соня?

Научих, че можеш да обичаш много деца! Може да ти е мило за всички и това не е на думи.

Когато ми звънне Марика Костадинова, управителката на моя ЦНСТ, аз няма как да не вдигна, защото все едно ми звъни директорката на детската градина или на училището на моите деца. Звънне ли ми Марика, значи има нужда от моята подкрепа за нещо и аз искам да се отзова не по задължение, а защото обичам тези деца!

Другото, което си доказах, е че моите деца могат да са част от този мой ангажимент, защото аз се колебах в началото.

Мислих, че може би са много малки - синът ми е на 4, дъщеря ми е на 6. Но видях, че подхождат с изключително уважение, въпреки че са малки и могат да изпуснат някоя думичка или да попитат нещо не на място. Но аз съм им обяснила всичко, както си е, по детски, разбира се. Видях също и че децата от домовете обичат нашите деца, на доброволците. Защото така се чувстват близо до нашия свят, усещат, че не ги делим от семействата си, а ги правим част от тях, за тях това значи, че наистина ни е грижа. 


Какво би искала някой да ти беше казал, преди ти самата да станеш доброволец?


Може би това, което сега казвам на моите доброволците - да не залагат прекалено големи очаквания, за да не останат разочаровани. Всеки доброволец трябва да влиза с ясното съзнание, че дава и прави каквото може, а детето ще вземе толкова колкото иска и ти не можеш да направиш нищо повече. 

Искам да кажа на всеки човек, който се чуди дали да се включи, че всъщност е много хубаво! Получаваш усещане за смисъл!

Фондацията по никакъв начин не те задължава за нищо. Имаме доброволци, които са малко по-свити, малко по-обрани и на тях също им трябва време да се отпуснат.


Имам мои познати, които искаха много да се включат, но не бяха сигурни дали ще мога да се справят емоционално. Но няма нищо страшно! Тези деца не са натоварващи. В „Подари време” се срещаме с едни съвсем обикновени деца, които преминават през най-нормалните вълнения за всяко дете - първи любовни трепети, първи приятелства. И имат само нужда от малко подкрепа и разбиране като, разбира се, те сами решат какво и колко да споделят с теб и ти трябва да уважиш тяхното решение.


От какво най-много се нуждаят децата, с които се срещаш и общуваш?


От увереност!

Много им липсва увереност, че могат. Имат нужда да си повярват. Те привидно изглеждат много корави. Така са научени. Обаче вътрешно, когато черупката им се пропука и те допуснат, виждаш едни много плахи деца, които не вярват в себе си. 

И там идва ролята на моите супергерои от екипа, които постоянно им напомнят, че са специални, че са прекрасни. Случих на много стабилен екип от доброволци, на всеки един от тях благодаря, защото всеки един от тях е супер сърцат и осъзнат! И децата също го усещат. Да, в началото им трябваше време да повярват, да ни приемат. Първите пъти все ни питаха още колко пъти ще идваме. Защото те са свикнали хората да преминават, но да не остават, да не се връщат. А идеята не „Подари време” е да останем. На обученията за доброволци ни обясняват колко е важно да сме постоянни. Защото децата вече са били изоставяни и нямат нужда от повече възрастни, които да ги оставят.


Как фондацията „Подари време" подкрепя децата в изграждане на тази увереност, която казваш, че толкова им липсва?


Освен месечните срещи с доброволци, фондацията им две много смислени програми - „Училище за работа" и „Училище за бъдеще".


„Училище за работа" се провежда в рамките на шест дни. Това е единствената в България кариерна програма за деца от центрове за настаняване от семеен тип, на възраст 16-18 години. В рамките на тези шест дни между 40 и 50 деца отиват в София, настаняват се в хотел и стават част от реални бизнеси на партньори на фондацията - като строителни фирми, салони за красота, хотели, сладкарски цехове, ресторанти, рекламни агенции и др. Децата влизат буквално „в кухнята" и се учат на основните трудови навици, на етикет на работа. След това има последващи срещи с деца по областни градове, които са в контекста на „Училище за работа", като продължение на самата програма.


Като част от програмата децата се учат и как да си напишат CV, как да кандидатстват за работа, как да се държат по време на интервю, какви въпроси да задават. Понякога им се дават и „хлъзгави" ситуации - например на интервю за работа са се разбрали за определена сума на месец, а на другия ден им дават договор, в който е посочена друга, по-ниска сума. Това се прави, за да се научат децата да четат договорите, да внимават какво подписват. Защото, за съжаление, като излязат в реалния живот има и много недобри хора.

А целта на „Училище за работа" е да ги подготви не само за работата, а за живия живот извън домовете. Защото много хора гледат с пренебрежение на такива деца, злоупотребяват с тях, мислят, че са неграмотни. А те са страхотни и заслужават да срещат само добро по пътя си!

А какво се случва по време на програмата „Училище за бъдеще"?


Това е програма за по-малките деца на възраст между 11 и 14 години. Докато с „Училище за работа" се опитваме да решаваме проблема с трудовата реализация и самостоятелния начин на живот на по-големите, с „Училище за бъдеще" целта е да ги подкрепим в процеса на съзряване, да им помогнем да избегнат различните зависимости и нездравословните навици. Основната ни цел тук е да им покажем здравословния начин на живота, да запалим искрата към различни хобита,  творчество, градивни занимания. 



Ако трябва да опишеш доброволчеството си в „Подари време” с една дума коя би била тя и защо?

Смисъл!






Коментари


bottom of page